„Скъпи лорд Байрон — писа лейди Мелбърн, — за Вас в Лондон се носи слух, който всички мислят за верен, затова считам, че трябва да го знаете. Казват, че Анабела и Вие сте се разделили… Обикновено на измислици от този род човек не бива да обръща внимание. Но наистина толкова много се говори за това и хората го вярват въпреки моите опровержения, че според мен трябва да помолите Анабела да се върне или Вие да отидете при нея.“ Лейди Каролайн с отзивчивост и тайно злорадство предлагаше „съвета на една грешница“.
Огъста се безпокоеше и желаеше брат й да се съгласи на раздяла. „Струва ми се — казваше тя, — че ако имуществените предложения от тяхна страна са изгодни, Байрон с радост би избягнал обществения скандал. Той сигурно е много разтревожен, скъпи господин Ходжсън. И нима е възможно да не е?“ Самият Байрон се опитваше да успокоява приятелите си. „Не вярвам — и трябва да го призная въпреки тази печална история, — че може някога да има по-съвършено, по-интелигентно, по-добро, по-великодушно и по-приятно същество от лейди Байрон. Никога не съм я упреквал, и не мога да я упрекна и сега, за поведението й, докато живяхме заедно.“ Той обясняваше, че причината за цялото зло се криела в лошото му здраве, което го правело раздразнителен, но най-вече — в упражнения върху лейди Байрон натиск от страна на лейди Ноуъл, която го мразела.
Когато стана ясно, че нито Байрон, нито приятелите му бяха в състояние да умилостивят Анабела, адвокатите на двете семейства започнаха да действуват по уреждане на въпроса. Хансън защищаваше интересите на Байрон, като твърдеше, че клиентът му признава лошото си поведение по време на съвместния им живот на Пикадили Теръс, но в същото време счита фактите за оборени в писмото на лейди Байрон, което започва с Dearest Duck… Доктор Лъшингтън, неговият противник, се ограничи с отговора, че има на разположение твърде сериозни доказателства от лейди Байрон, за да е възможно каквото и да било споразумение. Хансън поиска да узнае какви са тези доказателства. Отговори му се, че те ще бъдат запазени в тайна, докато се разбере дали случаят няма да стигне до съд. Това, което Лъшингтън имаше в ръце, беше дневникът на Анабела, който тя бе водила системно и точно, като Принцеса на паралелограмите, до голямата трагедия в живота си, отбелязвайки тайните причини за твърдото си решение.
Хобхаус, верният и кротък Хобхаус, беше изпълнен с гняв срещу лейди Байрон. За него, който добре познаваше ексцентричните навици на своя приятел и смущението, което може да предизвика у един странен характер отегчението от брачния живот, действителните причини за неразбирателството бяха ясни. Безсъмнено Байрон се бе показал пред съпругата си — както това често му се случваше — груб, своеобразен и раздразнителен. Лейди Байрон беше помислила, че е обект на силна омраза, и втълпила си веднъж тази опасна мисъл, беше допринесла с поведението си за увеличаване на кризите, от които се оплакваше. „Какви са провиненията на лорд Байрон? — пише строго Хобхаус. — Ставаше късно, хранеше се сам и беше обикновено в лошо настроение?“ Когато слуховете за кръвосмесителната връзка стигнаха до него, той състави един документ за опровержение и поиска от лейди Байрон да го подпише.
Текстът на Хобхаус беше следният: „7 март 1816 г. — Лейди Байрон официално потвърждава, че единствената й причина или претекст за раздяла с лорд Байрон е убеждението й, че вследствие на несходството в характерите и разбиранията им никакво духовно щастие не може да се очаква с продължаването на брачния им живот… Лейди Байрон отрича официално и открито, че тя или някой от семейството й е повярвал или е участвувал в разпространението на скандалните и клеветнически слухове…“
Лейди Байрон отказа да подпише. Тогава приятелите на Байрон съставиха нов текст с не тъй категоричен тон. Те не искаха вече от лейди Байрон да подписва, че не вярва на слуховете. Тя щеше само да заяви, че не ги е разпространявала.
„9 март 1816 г. — Лейди Байрон заявява, че под никаква форма не се счита отговорна за оскърбителните слухове, които се носят в обществото относно характера и поведението на лорд Байрон. Те, разбира се, не са произлезли от нея, нито са разпространявани от нея или близките й; двете обвинения, споменати от мистър Уилмът, не са предмет на жалбата, която тя би била принудена да подаде срещу лорд Байрон, ако раздялата им не се уреди по взаимно съгласие.“
Този текст беше по-малко задоволителен от документа, приготвен от Хобхаус, но трябваше да се примирят и с него. Оставаше да се разреши финансовият въпрос. За нещастие — твърде важен за Байрон, който в момента беше без пени. Той беше толкова затруднен парично, че за първи път, въпреки предразсъдъците си, се съгласи да приеме един чек от Мъри. Накрая адвокатите се споразумяха. От хилядата лири годишна рента, предоставени като зестра на лейди Байрон, тя получаваше петстотин, а другите петстотин оставаха за Байрон. При смъртта на лейди Ноуъл чрез арбитър щяха да се разпределят между двамата съпрузи доходите, произхождащи от наследството на чичото Уентуърт. При това положение Байрон запазваше освен личния си доход още петстотин лири и големи надежди.