Това беше краят. Багажът му бе готов. За пътуването той бе купил една великолепна кола, по подобие на императорската. Вземаше със себе си философа Флетчър и един млад лекар, Полидори, който беше учил медицина в Единбург. Полидори претендираше, че пише. Мъри му беше предложил петстотин лири за ръкописа на неговия дневник от пътуването и той веднага си купи една дебела тетрадка. В тези последни дни Полидори беше непрекъснато в къщата на Пикадили. Там се навърташе и Натан, композиторът евреин, на когото Байрон беше дал „Еврейските напеви“. Често ходеше и Ли Хънт, а Хобхаус — всеки ден. Киниър донесе сладкиш и две бутилки шампанско за изпращането. После Хансън дойде да разкаже, че видял лейди Байрон и че тя изглеждала „разкъсана тук“ — каза той, посочвайки сърцето си. Полидори се намесваше в разговорите на всички посетители — шумен, простодушен, той говореше за дневника, който щеше да пише, и за трите трагедии, които бе написал. Хобхаус, типичният англичанин, не одобряваше избора на този лекар-чужденец. Полидори не му харесваше. Беше го кръстил Поли-Доли и каза на Байрон, че греши, като го взема със себе си. Спорове, посещения, подаръци — всичко това доста оживяваше тези последни дни и скриваше малко от тъгата. Два дни преди заминаването бе подписан документът за раздялата, а Байрон написа в полето му едно четиристишие:
Най-после на 24 април рано сутринта Странникът напусна къщата, в която една година по-рано беше мислил, че ще се установи и ще сложи край на скитническия си живот. Навън пред вратата около императорската карета се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Байрон се качи в нея заедно със Скроуп Дейвис; Полидори и Хобхаус ги следваха във втора кола. Френското правителство беше отказало виза на Байрон заради опасните му политически идеи, така че, за да стигне до Швейцария, той трябваше да мине през Дувър, Остенде и Белгия. Щом излязоха от Лондон, Полидори започна да си взема бележки: „Темза, с величествените си вълни, течеше в равнината, а по вълните й се носеха множество плавателни съдове“… Хобхаус въздъхна и се сгуши в единия ъгъл.
В Дувър ги настигна Флетчър, който беше напуснал Пикадили след господаря си, и разказа, че веднага след заминаването му съдия-изпълнителите влезли в къщата и отнесли всичко, дори една опитомена катеричка. Тъй като корабът щеше да замине едва на другия ден сутринта, Байрон предложи да отидат до гроба на Чърчил, за да прекарат времето. Той знаеше, че някъде тук е погребан този Чарлс Чърчил, който преди петдесет години е бил известен сатирик и също като Байрон бил комета на един сезон и имал своята „чудесна година“. Един стар клисар ги насочи към гроба — могилка, обрасла с трева, над която се издигаше сив камък. Водачът им си призна, че не знае нищо за човека, който е погребан там. „Той е умрял по-рано, не по моето време — каза той, — аз не съм копал гроба му.“ Този отговор като на гробар от Хамлет хареса на Байрон и го хвърли веднага в любимите му размишления върху славата и небитието. Пред приятелите си и смаяния старец Байрон се просна върху надгробната трева.
Последната вечер в Англия те прекараха в слушане на една от трагедиите на Полидори, която той прочувствено им четеше. Хобхаус и Дейвис умираха от смях и понеже Полидори изглеждаше обиден, Байрон препрочете доброжелателно и сериозно най-добрите пасажи.
Любопитството в Дувър беше голямо. Много дами се бяха преоблекли като камериерки, за да могат да посетят странноприемницата, в която бе отседнала групата. На другия ден сутринта, 25 април, Хобхаус стана много рано, но Байрон не се появи. Той беше в стаята си, където пишеше една прощална поема за Том Муър:
Трябваше да спре дотук. Капитанът на кораба гневно крещеше, че никого няма да чака повече. Дори невъзмутимият Скроуп Дейвис беше разтревожен. Накрая видяха лорд Байрон, хванал под ръка Хобхаус, накуцвайки, да пристига към кея. Той предаде на Дейвис един пакет, предназначен за мис Елфинстън. Това беше едно хубаво издание на Вергилий, което някога бе получил като награда в училището „Хароу“. Той прибави: „Кажете й, че ако бях имал щастието да се оженя за жена като нея, сега нямаше да съм принуден да напускам родината си.“ Шумът и суматохата около заминаването поддържаха духа му до момента на качването на борда; там той вече изглеждаше нещастен. Малко след девет часа издърпаха подвижния мост. Хобхаус изтича до края на дървения вълнолом. Морето беше бурно, вятърът насрещен. Когато корабът мина, олюлявайки се, близо до вълнолома, Хобхаус видя, „скъпия си приятел“, изправен на палубата. Байрон свали шапката си и я размаха за сбогом, „Бог да го благослови — помисли Хобхаус. — Той има смел дух и добро сърце.“