Трета част
Течението на живота е безвъзвратно изгубено време и нищо не може да бъде повторено или истински съхранено освен във формите на вечността, които са форми и на изкуството.
XXVI
Свитата на едно наранено сърце
Страданието от изгнаничеството вече чертаеше един нов „Чайлд Харолд“. Той толкова много бе мислил върху цялата тази драма — неуспеха, позора, лютата омраза, порицаната Огъста, цялата враждебна Англия, — толкова много, че мозъкът му вече представляваше „водовъртеж от безумие и жар“. Имаше нужда да се оттегли в някое усамотено място, но обитавано от духове; да твори „и творейки, да живее един по-активен живот“. А какво представляваше той, Джордж Гордън Байрон, през този месец април на 1816 година? Нищо. Нежен и зъл, тъжен и весел, разумен като Волтер и буен като вятъра…
За да стане отново Байрон, той трябваше да стане отново Харолд; странствуванията щяха да имат трета песен.
И докато дълбоко в душата му невидим творец придаваше на тъжните мисли форма на строфи, на повърхността се развличаше с доктор Поли-Доли и със случките от пътуването на един надменен и весел английски джентълмен. Този именно Байрон още на първия етап от пътуването (по-точно в Остенде) стана — както някога във Валансиен баща му Капитанът — любовник на прислужницата от странноприемницата. Полидори, който не забравяше петстотинте лири на Мъри, започна своя дневник за Белгия: „Анверс: Отидохме в едно кафене, където всички играеха на домино. Прочетох Таймз до броя му от 23 април… Жените — тук са по-хубави, на всички фонтани — мадони… Ван Дайк, според мен — много по-добър от Рубенс. — Брюксел: Англичанките са единствените хубави жени в Брюксел. Публично изложено безсрамие по обществените паметници; фонтани, на които мъже повръщат с усилие струя вода; и още по-лоши неща…“ Байрон, който винаги се вълнуваше повече от спомена, отколкото от самото зрелище, пожела да види само Ватерлоо. Там бе рухнал малкият му идол. В навечерието на битката тук, в Брюксел, бяха спали някои от неговите приятели — млади, весели хора, обречени да загинат на другия ден; тук непорочната лейди Франсис бе кокетирала с Уелингтън в навечерието на кръвопролитието. „Пиянска глъчка бе смущавала нощта.“ После оръдието…
За да отидат до Ватерлоо, те наеха кола. Тя обаче заседна и „едно проклето колело упорито отказа да продължи да се върти“. Наложи се Байрон, подкрепян от доктора, да обиколи, накуцвайки, цялото бойно поле, за да търси кости от загиналите. Един чифликчия му продаде казашки кон, на който той продължи разходката си. Никнеха цветя, полята бяха разорани. „Ако на всяка крачка не срещахме деца, които нахално и настойчиво ни предлагаха копчета от униформи, нямаше да видим там никакви следи от война.“ Байрон и Полидори издълбаха имената си в параклиса „Угумон“. Байрон описа битката на своя приятел, като хвалеше смелостта на французите. После се отдалечи и се замисли. Тук, на това обикновено място, само в един ден бе рухнала една от най-красивите човешки съдби. Значи, и действието беше също така безсмислено, както и славата. „Дали ще спечелиш, или ще загубиш този свят, е без значение.“ Оставаше една-единствена поука: уединение, мълчание и презрение. „Но за буйните сърца почивката е същински ад“ — и Бонапарт завладя цял континент, и Байрон написа Чайлд Харолд, и хората се хвърлят в действие подобно на трескавия, който смята, че в движението ще намери прохладата, но никога няма да успее, защото треската е в самия него… Те напуснаха бойното поле привечер. Полидори мълчеше, а Байрон яздеше своя кон и пееше високо една турска песен.