Ако слезеха на брега, Шели, който ходеше бързо, без да иска, повеждаше жените напред. Байрон ги следваше отдалече, като накуцваше, опирайки се на бастуна си, и предъвкваше някоя нова строфа.
След петнадесет дни групата „Шели“ нае малка селска къща от другата страна на езерото, а Байрон се настани над тях в красивата вила „Диодати“ Това беше стара къща, разположена по средата на един склон, над поляни и лозя, откъдето се откриваше най-хубавият изглед към езерото, към живописните му брегове, към Женева и планинската верига Юра. Жилище с едновременно изискан и селски вид — малка къща на голям благородник, която много хареса на Байрон. Той бързо свикна с живота в „Диодати“: късна закуска, посещение на Шели, разходка по езерото, обяд в пет часа — толкова скромен, че предпочиташе да се храни сам — и нова разходка по езерото, ако времето позволяваше. Когато валеше, групата „Шели“ се преместваше вечер в „Диодати“ и понякога оставаше там до сутринта. През целия си живот Мери щеше да си спомня тези два гласа — на Байрон, нисък и музикален, на Шели — писклив и възбуден. Тя обичаше да ги слуша със затворени очи. Щом единият замлъкваше, другият подхващаше.
В началото Байрон беше погледнал на Шели с известно недоверие и надменност. Той обичаше да открива у другите привидното присъствие на обществени добродетели; понеже към Клеър не изпитваше нито уважение, нито любов, си бе позволил да се държи презрително и с Шели, с когото тя го бе запознала. Но като ценител на остроумието, той скоро започна да се възхищава от интелигентността на Шели, която беше още по-всестранна от тази на Матюс или на Хобхаус. На въпросите, които Байрон поставяше още като дете на света, Шели даваше с пронизителния си глас находчиви и съвсем нови отговори. „Кой е създал този лош свят? — питаше Байрон. — Бог или сатаната?“ Шели, който беше убеден атеист, отговаряше, че и богът, и сатаната са творения на човека, на неговото мирозрение. Злото за него не беше както за Байрон задължителен елемент на човешката природа. „За непорочните всичко е непорочно.“ Юпитер, творец на омраза, дължеше съществуването си на омразата, останала в сърцето на Прометей. Християнският дявол е създание на злината в човешката душа. Злото съществува, но не в природата: то е в онази привнесена „конвенционална“ грозота, която създават събраните в обществото хора и която можем да срещнем в брака, сред войниците, сред съдиите и сред монасите. Според Шели в природата имаше само Красота, която можеше да се открие в хармоничното й устройство, понякога в една хубава вечер край езерото, в птиците, в звездите, в женските лица. Байрон, по-малко склонен към метафизика, слушаше ту очарован, ту с насмешка тази изразена с тънък гласец пантеистична любов. После идваше неговият ред и той излагаше една по-мрачна доктрина — „методистка, калвинистична, повлияна от Огъста“. Не, нещата не бяха толкова прости, колкото Шели желаеше да бъдат и колкото мислеше, че са. Злото съществуваше, това беше грехът. В собствената си душа той виждаше разгръщането на един конфликт, на който не намираше решение. На много жени той беше донесъл нещастие, макар че едните бе обичал, а другите уважавал. Той добре знаеше, че мъжете са сложни и нещастни същества. Прекалено чист, Шели не познаваше нито мъжете, нито жените. По-малко прозорлив от Байрон, по-малко строг може би по отношение на себе си, когато се поддадеше на изкушение, той наричаше това добродетел. Байрон разсъждаваше много по-трезво, за да може да облече грешките си в позлатените заблуди на една доктрина. Той знаеше, че човекът не е добър. По отношение на политиката беше съгласен с Шели и желаеше също като него свободата на народите, но не вярваше, че за освобождаването им са достатъчни празни многословия. Според него бяха нужни героични действия, но решителни, определени действия за определен народ. Ненавистта му към обществото беше съвсем различна от тази, която изпитваше Шели. Идеалист дори в омразата си, Шели презираше един измислен от него свят и не познаваше реалния. Байрон, реалистът, бягаше от обществото, което беше желал да покори. Той казваше: „Аз не обикнах света и светът не обикна мен“, но съжаляваше за това. За Шели животът беше нещо съвсем просто: борбата на силите на Доброто, които той вярваше, че преобладаваха в него, и един свят, който беше извън него. Той не беше раздвоен; познаваше само един Шели. Байрон познаваше няколко Байроновци и за него конфликтът беше вътрешен. Конфликт между Байрон на Мери Чауърт и Байрон на лейди Мелбърн, между Романтика и Циника, между гордостта и нежността, между Конформиста и Бунтовника, между един от най-великодушните и един от най-жестоките хора. Неумолимата Съдба, която го бе подтиквала към постъпки, за които да съжалява, не беше негова измислица. Той не вярваше, като Шели, във всемогъществото на човека да преобрази вселената, той усещаше съществуването на божествени и демонически сили около себе си. В регистрационните книги на странноприемниците Шели след името си написваше: атеист. Според Байрон Създателят съществуваше, но създанието му беше лошо. Каин имаше право да се оплаква от бога на израилтяните, Прометей — да проклина Юпитер, и той, Джордж Гордън Байрон, невинна жертва на фаталния си произход, той също принадлежеше към групата на големите бунтовници.