Байрон даде на приятелите си, не без известно притеснение ръкописа на третата песен от Чайлд Харолд. Хобхаус, който не познаваше Шели, остана много изненадан. „Има хубави пасажи, но не знам дали тази песен ми харесва колкото първите две. В нея има някакъв тайнствен и метафизичен полъх.“ А „Стансите за Огъста“, които Байрон също му показа, той намери за плачливи и скучни и съчини една безмилостна пародия:
Наистина трудно беше да се говори на Хобхаус за чувства.
Скроуп Дейвис си тръгна пръв, натоварен с шлифовани камъни, ахати, гердани от кристал, които Байрон беше купил в Шамони за своите племеннички Ли и за дъщеря си Ейда, „любовта му“. От всички негови творения това малко момиченце му беше най-малко познато, защото го бе видял само два пъти, но го обичаше по свой начин. Няколко дни след заминаването на Дейвис беше отпратен нещастният Полидори; той не беше лош, но суетата му го правеше непоносим. Хобхаус, който обикновено излизаше прав, не пропусна да изтъкне, че бе предсказал този факт, а след като останаха сами с Байрон в „Диодати“, той предложи да направят нова обиколка из планините и да отидат до Юнгфрау.
Зелените пасбища, безбройните звънчета по шиите на кравите, овчарите, които се открояваха изправени на отсрещните хълмове и сякаш повече принадлежаха на небето, отколкото на земята, последните, почернели с времето останки от снежни покриви, които лятната горещина не бе стопила, напомняха на Байрон за ваканциите, които прекарваше като дете в Шотландия. „Всичко това е като сън — каза той на Хобхаус, — прекалено ярко и първично, за да бъде действително.“ Той обичаше глетчерите, чиято вълнообразна повърхност му приличаше на замръзнало бурно море, огрените от слънце водопади с пенливи гриви от светлинни нишки, които го караха да си представя бял гигантски жребец, може би онзи от Апокалипсиса, чийто ездач е Смъртта, и надвисналите над пропастите тежки, серно-жълти облаци, които се движеха като пенестите вълни на кипящото море на ада. Пред тази възхитителна гледка той мислеше за Огъста и през цялото пътуване водеше дневник, предназначен за сестра му:
Вчера, 17 септември 1816 г., тръгнах (с Хобхаус) на екскурзия в планината. Ще водя кратки бележки за сестра си Огъста.
— Музиката от звънчетата на кравите из пасбищата, овчарските викове, които се разбиваха в скалите, звуците на кавала, които се носеха от непристъпните върхове, представляват точно това, което съм чувал и мислил за пасторалния живот… Всичко е чисто и неподправено — самотно, диво и патриархално… Природата отново заживява в мислите ми.
— Девет часът. Ще си лягам. Хобхаус току-що си блъсна главата във вратата на съседната стая и естествено започна да проклина всички врати; не съм уморен днес, надявам се все пак, че ще мога да спя. Долу бъбрят жени; прочетох един френски превод на Шилер. Лека нощ, скъпа Огъста.
— Гринденвалд. Звездна светлина, много е красиво, но дяволски стръмна пътека! Няма значение, пристигнахме добре; лека буря… Минахме през посърнали борови гори, оголени дънери и безжизнени клони; унищожени за една зима — видът им ме накара да се замисля за себе си и семейството си.
— От Берн до Фрибург… Купих куче — много грозно, но много зло; на голямо уважение от господаря си и от мен… Няма опашка и се нарича Мютц.
— Извадих късмет през тази обиколка (от тринадесет дни) — както с времето, така и с избора на своя компаньон. Бях се настроил да бъда доволен. Обичам природата и обожавам красотата. Мога да понасям умората, лишенията са за мен добре дошли, а видях и едни от най-великолепните природни пейзажи на света. Но при всичко това — горчивите спомени и най-вече последното ми най-интимно разочарование, спомени, които ще ме придружават до края на живота ми, ме измъчваха през цялото пътуване; нито овчарската музика, нито грохотът от лавините, нито пороят, нито планината, нито глетчерите, нито гората, нито облаците можаха поне за миг да облекчат товара, който тегне на сърцето ми, или да ме накарат да забравя себе си във величието, силата и славата на всичко, което беше около мен, над мен и под мен.
Далече съм от упреците, за всяко нещо си има време. Далече съм от желание за отмъщение, а и не познавам достатъчно силно отмъщение за всичко, което изстрадах; ще дойде часът, когато това, което изпитвам, ще бъде изпитано… но стига толкова. На Вас, скъпа Огъста, изпращам тези бележки за всичко, което видях и преживях. Обичайте ме така, както аз Ви обичам.