Байрон

Значи, няма пак да тичам с теб под лунна светлина, въпреки че те обичам и че пак блести луна.

Нека мечът да протрива ножницата ден след ден — ала пак ще бъде жива любовта у теб и мен.

И макар нощта да ни е отредена за любов, няма с теб да бродим ние пак под лунния покров.

Той прекара постите на легло. Беше сериозно болен и в трескавите му бълнувания картините от миналото се връщаха отново с опасна сила. Какво ставаше с Огъста? Той нищо не разбираше от новия й език, пропит от благочестивост. „Получих всичките Ви писма, пълни, както обикновено, с разкази за нещастия и неясни намеци; но не мога да Ви изразя съчувствието си, защото, заклевам се в живота си, не мога да разбера дали страдате от разбито сърце или от болка в ушите — Вие ли сте били болна или децата, с какво са свързани загадъчните Ви и мрачни състояния на страх — дали с романите на Каролайн Лам, дали с показанията на мисис Клеърмонт, с великодушието на мисис Байрон или с други клевети… Мислех, че всичко, което можеше да Ви засяга, отдавна е минало, а колкото до мен — оставете ме сам да се занимавам със себе си.“ Малко по-късно той писа: „Повтарям Ви отново, че е много по-добре да ми обясните всичките тези загадки, отколкото да продължавате глупавия маниер на писане с намеци. Какво искате да кажете? Какво знаят хората? Какво могат да знаят повече от това, което Вие и аз знаем? И какво можете да укриете от мен? Аз никога не съм се предавал, отстъпих само заради Вас — защото мислех, че ще се опитат да Ви компрометират — макар че няма какво да ги интересуват неща, минали преди брака ми с това адско чудовище, чието унищожение ще видя един ден.“ Писмото бе изпратено на лейди Байрон с коментар на Огъста: „Не мога да си представя по-тъжно писмо, пропито с толкова яд и омраза и огорчение към всичко, писмо, годно само за огъня. Впрочем ясно е, че той е недоволен от самия себе си. Горкото момче!“ Тази жена не беше лоша, но успяваше да изложи адските мъчения с детински брътвежи.

* * *

По време на боледуването си Байрон завърши третото действие на Манфред, което не беше много добре развито (той не умееше като Гьоте да борави мащабно със свръхестественото), но интересно по отношение на вложените идеи. В него Манфред се срещаше със смъртта. Абатът от един съседен манастир се опитваше да го помири със самия него и тази сцена може би беше отражение на разговорите, които Байрон бе водил с арменските отци. На грешника католишкият свещеник предлагаше покаяние и прошка. „За наказание аз не говоря, но, сине мой, за покаяние и за прошение: остава ти да избереш едното, първото, а другото — редът и здравата ни вяра дали са ми власт да мога да хвърля път от всеки тежък грях към по-висша надежда, висши мисли. На небесата първото оставям — «Възмездието имам аз!» — говори бог…“ — „Сега е твърде късно — отговаряше Манфред, — не може нищо да изпъди вън от духа онуй всесилно чувство на собствените грехове, неправди, страдания — и на отплатата заслужена за всичко туй.“ Не с господ, а със себе си не може Манфред да се помири.

Да, отче! Тези земни образи и благородни помисли съм имал и аз на младини — да придобия ума и мъдростта на други хора, светила на народите;

но то премина; мойте мисли, ах — сами те себе си излъгаха. Затуй, че аз не можех да обуздая свойто естество; защото е заставен да слугува тоз, който иска да владей — да гали — и да се кланя — всеки час да бди — на всяко място да се моли — жива лъжа да бъде — този, който иска да бъде мощен сред нищожното — а туй е то тълпата; аз презирах това да се примесвам в стадото; макар да бъдех и водач, макар — водач на вълци. Лъвът е самотен: а — туй съм аз.

В последната сцена духовете, изпратени от ада, искаха да отведат Манфред там. Той ги пъдеше:

… Махай се, назад към твоя пъкъл! Власт над мене ти нямаш — туй аз чувствувам; и няма твой никога да бъда — туй аз зная. Това, което съм извършил, то е извършено; аз нося в себе си мъчение, което ти не можеш направи по-голямо: сам духът, безсмъртний дух, въздава си отплата за своите добри и лоши мисли — той сам е изворът на свойто зло и свойта гибел — сам е свойто място и време — сам е своя собствен смисъл; когато тази смъртност той отхвърли, ни сянка върху него ще остане от мимолетните неща там вън; но в радост или мъка, знае той това, което е заслужил. Ти ме не изкушаваш мене. Аз не съм глупец за тебе, нито твоя плячка — но собствен разрушител; и ще бъда докрай това.