Откакто имаше пари, у него се появи една интересна родова черта, наследена от Катрин Гордън. Той започна да става пестелив, не беше стиснат, напротив, проявяваше и щедрост, но пестеше като майка си. Тя на времето беше способна да даде на съпруга си, по-късно и на сина си, почти всичко, което притежаваше, и в същото време да съжалява за един разход от няколко лири. По това Байрон си приличаше с нея. Той винаги проявяваше, може би по наследство, известен вкус към аскетизъм по отношение на храненето. Обичаше да знае, че храната му струва само няколко екю, обичаше да намалява домашните разходи до минимум и да проверява дребнаво сметките на Флетчър. С така осъществените икономии той пълнеше една спестовна касичка и обичаше да гледа как се покачва нивото на златните монети.
В любовните си авантюри обаче той не се скъпеше. Познаваше вече добре възможностите на Венеция. Почти бе напуснал литературния салон на графиня Албрици. Сега ходеше у графиня Бензони, която приемаше по-свободно общество, но най-вече търсеше жените от народа. „Тук отглеждат жените превъзходно. Обичам техния диалект и маниерите им. Те притежават една привлекателна наивност, а и романтичната атмосфера на града също много допринася за увлечението към тях. Хубавата порода не всеки път се намира сред дамите от аристокрацията, а под fazzioli, забрадките.“ Той обожаваше тези силни жени, „годни — казваше той — да раждат гладиатори.“ Срещаше се с много от тях и ги приемаше в едно тайнствено „казино“, защото трябваше да крие срещите си от Маргарита Кони, която вероятно би обезобразила съперниците си. Хората от Венеция разказваха, че в това казино той поддържал до девет музи — няма съмнение, че това бе преувеличено. Също както по време на изгнанието на Данте в Равена, минувачите по улицата си сочеха един на друг опърлената му от огъня на ада брада.
През април 1818 година той научи за смъртта на лейди Мелбърн: „Мина времето, когато можех да плача за умрелите — ако не беше така, щях да преживея тежко смъртта на лейди Мелбърн, най-добрата, най-приятната и най-интелигентната от всички — стари и млади — жени които съм познавал. Но аз съм преситен от ужаси и събития от този род само притъпяват чувствителността ми, което е по-лошо от скръбта… И още една връзка по-малко между Англия и мен.“
Една друга смърт, която го изненада силно и му затвърди вярата в съдбата, беше смъртта на сър Самюъл Роумили, адвоката на лейди Байрон, един от виновниците за раздялата. В тайнствената атмосфера на Колизея Байрон беше обрекъл на Немезида, богинята на отмъщението, всички, които в случая бяха действували срещу него. Той писа на лейди Байрон: „Сър Самюъл Роумили си прерязал гърлото, след като изгубил жена си. Има вече близо три години, откакто той като адвокат ме лиши от моята… Този човек съвсем не мислеше, когато разкъсваше законно сърцето ми, че за по-малко от тридесет и шест месеца едно семейно нещастие ще го отведе в гроба… Значи, не напразно съм викал Немезида оная нощ в Рим, когато бях седнал сред една от най-ужасните развалини.“
Немезида не беше поразила само сър Самюъл. Лейди Байрон бе изпаднала в меланхолия и бе тръгнала да странствува. В дневника на лейди Байрон е записано: „Връщам се от Нюстед, влязох в хола… Видях старите знамена, които той имаше навик да издига върху стените на замъка в деня на своя празник. Стаите, които бе обитавал, не бяха никак променени; спокойно би могъл да си влезе в тях. Те не изглеждаха изоставени. Жената, която се грижеше за имението, съжаляваше, че е продадено: «Той можеше да живее тук след брака си — ми каза тя, — но жена му никога не е идвала, а вече не може и да дойде горката…» Парапетите и стъпалата, върху които сядаше… Пътеките, по които се бе разхождал… Стаята му — където аз се установих, когато бях насилствено върната…“
От време на време от Англия идваха и писма от Шели. Детето, с което бе бременна Клеър, като напусна „Диодати“, се бе родило на 12 януари 1817 година. Мери беше съобщила за това раждане на бащата заедно със съобщението си за своя брак, а Шели малко по-късно бе писал, че в очакване на решението на Байрон относно името на детето, Мери и Клеър нарекли малкото момиченце Алба. „Много е хубава — казваше Шели — и макар че в телцето е крехка и деликатна, се радва на превъзходно здраве. Никога не съм виждал такива умни очи у толкова малко дете. Косите й са черни, очите й — тъмносини; устните й имат прелестна форма.“ Шели беше свикнал да носи товара на безразсъдствата, които вършеха любимите му приятели; въпреки това след няколко месеца той поиска от лорд Байрон да си изпълни обещанието и да се заеме с отглеждането на дъщеря си.