Байрон, който винаги бе проявявал любопитство към родословието си, тъкмо това и искаше — да отгледа детето си. Но писмата, които пишеше на Киниър във връзка с това, доста се отличаваха по тон от писмата на Шели, който с искрено умиление и нежност говореше за малката Алба. „Шели ми писа (от Марлоу) за моята (последна, незаконородена) дъщеря, която, изглежда, е голяма хубавица. Той ме пита дали да ми я изпрати… Можете ли да уредите изпращането й при мен или настаняването й някъде в Англия? Аз ще я призная за мое дете, ще я отгледам и ще й дам името Бирон (за да я отлича от законната си дъщеря), като ще я кръстя с венецианското име Алегра.“ А през март 1818 година, когато писа на Хобхаус да му изпрати за подпис документа за продажба на Нюстед, той му поръча следното: „С документите, които ще ми донесе, чиновникът може да вземе и детето ми от Клеър. Помолете, ако обичате, Шели да го увие добре и да ми изпрати заедно с него червен прах за зъби, магнезий, сода на прах, четки за зъби и няколко хубави романа.“
Когато групата „Шели“ пристигна в Милано, една швейцарка на име Елиза, бавачката на малката Алегра, я заведе при баща й. Байрон наистина откри, че е хубава и умна и особено се гордееше, че тя бързо стана любимка на венецианските дами. „Най-странното обаче е, че прилича много повече на лейди Байрон, отколкото на майка си — до такава степен, че нашият прочут Флетчър остана поразен от този факт, а аз учуден. Много странно, нали? Предполагам, че прилича и на сестра си Ейда: тя е със сини очи, с високо чело, с руси къдрави коси и непоносим характер — но това е взела от баща си.“ Той беше твърде щастлив, че вижда една нова потомка на Байрон, макар и незаконородена.
XXIX
Палацо Мочениго
Истинският донжуан така безвъзвратно погубва душата си, както и истинският аскет, чийто огледален образ е всъщност.
Господине,
С голямо прискърбие Ви съобщавам за смъртта на скъпия ми господар, който почина тази сутрин към десет часа от една продължителна треска, причинена от тревоги, морски бани, жени и разходки на кон по слънце — въпреки моите съвети.
Това полукомично, полутрагично писмо Байрон написа на Хобхаус към края на 1818 година и го подписа — ФЛЕТЧЪР.
Той се шегуваше всъщност наполовина. Разделяйки се с Мариана Сегати, беше напуснал и къщата на Фрецериа и бе наел срещу 4800 франка годишно един от трите палата Мочениго на Канале Гранде. Сега той имаше своя къща като истински венецианец; гондолата му стоеше завързана за колове, изрисувани със сини и бели спирали — цветовете на Мочениго; на каменното стълбище, върху което се плискаха зелените води на канала, посетителите срещаха първо един гигант с дълги мустаци, гондолиера Тита. Той умееше еднакво добре да намира сръчни гребци и леконравни омъжени жени. От малките прозорчета, които служеха за отдушници на палата, се чуваше кучешки лай, крясъци на папагали, песен на птици, а над всички шумове се издигаше и ги заглушаваше силният глас на Маргарита Кони и детското гласче на Алегра, която заедно с Форнарина ръководеше тази менажерия.
Маргарита Кони, която в началото беше обикновено, временно увлечение, постепенно се наложи на Байрон. Една вечер той я бе намерил на стъпалата на своя палат. Тя беше отказала да се върне при мъжа си. С присъщия си фатализъм и поради нехайството си след първия пристъп на гняв Байрон отстъпваше и започваше да понася онези, които изискваха от него да го обичат. Маргарита го разсмя с няколко шеги на венециански диалект и остана при него.
Той скоро съжали за слабостта си. Форнарина биеше другите жени, залавяше писмата му, учеше се да чете, за да ги разбира, и вдъхваше ужас на Тита и на Флетчър. Цялата къща се оплакваше от нея. Байрон й прощаваше. Тя водеше сметките му, беше намалила наполовина разходите на къщата и го обичаше — ценни и редки качества за една жена. Буйната радост, която тя проявяваше, когато виждаше, че любимият й се завръща, напомняше на Байрон тигрицата, която се връща при малките си, а той не мразеше тигриците. Напротив. Точно животинският, примитивен характер на това съществуване и относителната му невинност му пречеха да се срамува от развратния и доста долен живот, който водеше в Палацо Мочениго. От големи чувства достатъчно беше страдал и бе карал и другите да страдат; обикновените наслади му се струваха по-малко опасни.