Доктор Глени, новият учител на Байрон, също скоро получи впечатление от особения характер на мисис Байрон. Както всички, които влизаха в допир с младия лорд, така и той веднага прояви към детето силна симпатия, примесена с уважение. Той се възхищаваше от недъгавия малък човек, който полагаше такива усилия да не бъде по-назад в атлетическите упражнения от най-силните момчета в училището. Обичаше да разговаря с него, защото малцина ученици на неговата възраст бяха прочели толкова много. Намираше го оригинален. Детето рецитираше стихове, познаваше поетите и в неделя изучаваше Библията със страстно увлечение, което доказваше, че тя бе за него нещо като приятел. Другарите му също го обичаха, но го наричаха „Стария английски барон“, защото той говореше прекалено много за старата си титла, и се смееха, когато в училището пристигаше дебелата жена с пълните ръце, окичена с бижута, за да разговаря гръмогласно с доктор Глени. „Байрон — казваха по-дръзките, — майка ви е луда.“ — „Знам“ — отговаряше той мрачно.
Не можеше да се каже, че мисис Байрон не обичаше сина си, но, разбира се, по свой начин, и може би ако лорд Карлайл и доктор Глени я бяха опознали по-добре, щяха да гледат на нея по-снизходително. Може би щяха да разберат, че за бедното положение, в което се намираше, тя проявяваше героизъм и великодушие, когато можеше, но тя ги дразнеше прекалено много, за да имат желание да се занимават с нея. Понякога в съботен ден тя отвеждаше сина си внезапно в къщи и го задържаше там, пренебрегвайки училищния правилник. Доктор Глени се оплака на лорд Карлайл, който веднъж се опита да се намеси, но като се сблъска с гордъновския гняв, писа на доктора: „Не желая никога повече да имам нещо общо с мисис Байрон, оправяйте се с нея, както можете.“
Мнението на учителите и съучениците му за майка му засили чувството, което отдавна вече се бе породило у Байрон от собствени наблюдения — едно мълчаливо и безмилостно презрение. Да, мислеше си той, тя е луда. Чувствуваше се отговорен за нея, сърдеше се на майка си за това, че не може да бъде нежен към нея, защото разбираше, че нежността му е безплодна. Като малък се страхуваше от нея. Сега я презираше. Когато изпаднеше в ярост, тя започваше да го гони из цялата къща и колкото тъжно, толкова и смешно бе да гледаш как красивото куцо ангелче бяга пред дебелото джудже.
През ваканцията Байрон бе ощастливен от една нова любов — детински чиста и силна — към неговата братовчедка Маргърит Паркър, „едно от най-красивите същества с неуловимо очарование“. Тя беше тринадесетгодишно девойче с черни очи, дълги мигли и лице на гръцка статуя, образ, който Байрон никога не можа да забрави. „Не си спомням почти нищо, което би могло да се сравни с ефирната хубост на моята братовчедка или с благия й характер, на който се радвах по време на късия период на нашата близост. Тя сякаш бе изваяна от къс от небесна дъга и излъчваше само красота и нежност. Любовта ми към нея имаше обичайните си последствия — не можех да спя, не можех да ям, не можех да си почивам.“ Опита се да напише стихове за нея. За него тя беше като въплъщение на оная невинна божествена доброта, която винаги несъзнателно бе търсил у хората, за да успокои прекалено пламенната си душа, и я бе намерил в две деца.
През ваканцията на същата тази година — 1801 — мисис Байрон посети в един курортен град някаква известна по онова време ясновидка, мисис Уилямс, която й каза, че е майка на куцо момче, че то ще се жени два пъти, вторият път за чужденка, и че двата опасни периода за живота му са двадесет и седмата му и тридесет и седмата му година. Това предсказание, за което говориха пред Байрон, му направи силно впечатление.
V
„Хароу“
През 1801 година бе решено Байрон да постъпи в голямо училище, както подхождаше на общественото му положение. Избраха „Хароу“. Хансън лично го заведе там. Училището не беше далече от Лондон; от високия хълм, върху който сред големи дървета се издигаха на групи тухлените сгради, се откриваше широка панорама от реки и гори, в дъното на която невидим лежеше градът. За Байрон, който беше тогава на тринадесет години и половина, изкачването към тези нови за него места беше силно вълнуващо. Как ли щеше да приеме жестокият и подигравателен свят това куцо и недостатъчно образовано момче? Разбира се, той беше лорд Байрон, но бяха му казали, че никой няма да държи сметка за това; американският посланик наскоро бе изпратил сина си в „Хароу“ тъкмо „защото то бе единственото училище, в което никакви специални привилегии не се отдават на ранга“.