За щастие той бе посетен от Том Муър, който, пътувайки с лорд Джон Ръсъл, пристигна на 8 октомври в Ла Мира. Байрон беше в този момент в банята, така че го посрещна Флетчър, старият познат на Муър. Появи се най-после и Байрон, очарован, че вижда отново един приятел от младите години, сърдечен, весел, но толкова състарен, че Муър остана поразен. Той бе загубил одухотворения си вид, с който някога се отличаваше. Носеше бакенбарди, защото Тереза му бе казала, че има глава на музикант. Беше с дълги коси чак до врата, което му придаваше вид на чужденец. Той пак беше красив, но лицето му бе последвало еволюцията на неговата поезия и сега сякаш отразяваше по-скоро хумора и мъдростта на Дон Жуан, отколкото мрачния романтизъм на Манфред и на Чайлд Харолд. Байрон предложи на Том Муър да го настани в Палацо Мочениго и да го заведе веднага във Венеция, но преди това го представи на графиня Гичоли, която му се стори интелигентна и приятна. Гондолиерът Тита, облечен в пищната си ливрея и с огромните си мустаци, ги отведе с колата до Фусина, а оттам прекара двамата приятели през лагуната във Венеция.
Муър се вълнуваше при вида на Венеция, а Байрон — при вида на Муър. Всички събития от лондонския им живот — забавни и смешни — изникнаха отново в съзнанието му; веселите вечери у Киниър, брендито, ирландските песни… Байрон беше като дете, което е намерило друго дете. Най-после пристигнаха пред Палацо Мочениго. Байрон извика: „Внимавайте с кучето!“, малко по-нататък: „Пазете се от маймуната!“, после отвори с ритник една врата, която запъна, и каза на Муър: „Ето моята стая, сега тя ще бъде Ваша.“ Байрон прекарваше целите дни с него, връщайки се в Ла Мира едва вечерта, за да прави компания на своята amica. Хората от Венеция молеха Муър да поговори на Байрон за морала му, защото той оскърбяваше местния закон, като живееше заедно с любовницата си. Графиня Бенцони каза: „Трябва да се скарате на Вашия приятел. До тази злощастна авантюра той така добре се държеше!“
Престоят на Муър беше за Байрон истинска ваканция. Последната вечер, пристигайки от Ла Мира за вечерята, той заяви на Муър, зарадван като ученик, освободен от занятия, че графинята му е оставила тази нощ на разположение и че не само ще отидат на опера, но и ще вечерят след операта, както в доброто старо време. След представлението те отидоха да изпият по един пунш на площад Сан Марко и докато бронзовите статуи на градския часовник не отмериха с чуковете си два часа сутринта, не си тръгнаха; после Байрон и Муър се разхождаха по огряната от луната Венеция. Нощта беше тържествено красива. Този мълчалив град със спящите над водата палати в омайното спокойствие на нощта дълбоко развълнува Муър, а Байрон изостави веселия си тон, за да потъне в тиха, кротка тъга.
На другия ден Муър отиде да се сбогува със своя приятел в Ла Мира. Байрон го посрещна с малка чанта от бяла кожа. „Вижте — каза той, — това би донесло много пари на Мъри, макар че Вие, предполагам, не бихте дали и шест пенса за него.“ — „Какво е то?“ — попита Муър. „Моят живот и моите приключения — отговори Байрон. — Това не може да се публикува, докато съм жив, но Ви го давам. Правете с него, каквото искате.“ Муър горещо благодари и каза: „Ето едно чудесно наследство за моя малък Том, който ще може да изненада с него хората от края на XIX век.“ Когато дойде моментът за тръгване, Байрон нареди да доведат конете му и придружи колата на Муър доста навътре в полето.
Личните му неща вървяха доста зле. Граф Гичоли дотогава бе давал вид, че ако не знае, то поне толерира връзката на жена си. Но през ноември 1819 година той залови едно писмо на бащата на Тереза, граф Гамба, който съветваше дъщеря си да бъде по-разумна, и пристигна във Венеция много разгневен. Жена му беше във великолепно здравословно състояние и изпитваше такава нескрита омраза към него, че това предизвика бурна кавга между тях. Той й даде право да избира — или съпруга, или любовника, но не двамата едновременно. Тя избра „любовника“ и помоли Байрон да избяга с нея. „Такова щеше да бъде и моето намерение — каза той, — ако бях на двадесет години вместо на тридесет и една, защото я обичах; но аз знаех, че подобна авантюра би била фатална за нея и би опетнила честта на цялото й семейство — най-вече на сестрите й и на баща й; така че успях, макар и трудно, да я убедя да се върне в Равена със съпруга си, който обеща да забрави всичко, ако тя ме напусне.“ Облян в сълзи, самият граф Гичоли дойде да разговаря с Байрон. „Ако изоставите жена си — каза му Байрон, — аз, разбира се, ще я взема, това е мой дълг и мое желание, в случай че се стигне дотам, но ако Вие самият сте наистина готов да живеете с нея и да я обичате както преди, не само няма да бъда повече причина за размирици във Вашето семейство, но и ще замина отвъд Алпите.“