Скръбта на Тереза го трогваше: „Моля те, настоятелно те моля да се успокоиш — й пишеше той — и да повярваш, че не мога да престана да те обичам, докато съм жив… Заминавам, за да те спася, и напускам една страна, която става за мен непоносима без теб.“ Той беше решил повече да не остава в Италия. Щеше да отиде първо в Англия, после (кой знае?) във Франция, в Америка, в Съединените щати, във Венецуела. Щеше да вземе със себе си Алегра, единственото същество, което му бе останало. Прекосявайки Англия, щеше да види Огъста и щеше да се опита да разбере какво беше станало с тази неразбираема жена.
Байрон на Огъста:
Моя скъпа любов, напоследък аз не бях редовен в писмата си до Вас, но какво можех да Ви кажа? Три години отсъствие — и пълната смяна на обстановка и навици променят толкова много нещата, че ние вече нямаме нищо общо освен чувствата ни един към друг и роднинството ни… Но никога не съм преставал, нито мога да престана да изпитвам онази безгранична привързаност, която винаги ме държи до Вас, която ме прави изцяло неспособен за истинска любов към някое човешко същество — защото какво би могло то да бъде за мен след Вас? Любима моя, ние много сгрешихме — но аз не съжалявам за нищо освен за тази проклета женитба — и за отказа Ви да продължавате да ме обичате, както ме обичахте. Не мога да забравя, нито напълно да Ви простя, че допуснахте да се заразите от тази аристократична болест — добродетелта… Мисълта за нашата дълга раздяла съкрушава сърцето ми и съм сигурен, че това е достатъчно наказание за всичките ни грехове. Данте проявява повече човещина в своя „Ад“, защото той оставя неразделни нещастните влюбени Франческа да Римини и Паоло, чието престъпление съвсем не е толкова тежко, колкото нашето — макар и толкова скандално, и ако страдат, то поне са заедно… Когато ми пишете, говорете ми за себе си — и ми кажете, че ме обичате. Не ми разказвайте за разни истории и хора, които в никакъв случай не могат да ме интересуват — мен, за когото Англия е само страната, в която Вие живеете, а около нея е морето, което ни разделя. Казват, че отсъствието заличава слабите чувства и страсти и затвърждава силните. Уви! Онова, което изпитвам към Вас, обединява всички страсти и всички чувства…
През първите петнадесет дни след заминаването на Тереза той бе твърдо решен да напусне страната. Посещението на Муър бе събудило у него носталгия към Англия, към приятелите му; дори дребните неща от бита му вдъхваха копнеж по родната земя. Щеше да отиде да лекува зъбите си при Уейт (те имаха вече голяма нужда от това). Щеше да си купи четки, сода, магнезий — нещата, които напразно искаше във всяко писмо и които никога не му изпращаха. После сякаш всичко се обърна срещу заминаването му. Той получи нов пристъп на треска; Алегра се зарази от него, после бавачката, един гондолиер, една камериерка… Той се луташе из Палацо Мочениго мрачен, самотен, превърнал се в болногледач на едно дете. Ту искаше да отложи пътуването за пролетта, ту за куковден. От Англия не го окуражаваха много. Огъста не знаеше какво да прави. Лейди Байрон й заповядваше да не се вижда с брат си. Огъста беше сигурна, че ако той дойде, тя не би имала смелостта да го отстрани, но не желаеше да влиза отново в изкушение. „Страхувам се — писа тя на Мъри, — че намерението му да се завърне е напълно сериозно и решително.“ И страховете й бяха подчертани с множество удивителни знаци. А Тереза го зовеше отчаяно от Равена.
Бог знае как, но тя бе успяла всичко да уреди. Беше отново болна; не можеше да се възстанови, ако Байрон не отидеше при нея; баща й беше говорил на мъжа й, мъжът й се беше съгласил. Тя очакваше своя Байрон. Но определеният ден за заминаването за Англия настъпи. Вълните на Канале Гранде люлееха натоварената с багаж гондола пред Палацо Мочениго. Байрон беше готов; беше сложил ръкавиците си; Алегра се беше качила; чакаха само него и оръжията му. В този момент той заяви, че ако удари един часът, преди оръжията му да са в гондолата, той няма да замине. Часът удари и той остана. Писа на Гичоли: „Любовта победи. Не намерих душевна сила да напусна страната, в която ти живееш, без да те видя поне още веднъж… Аз съм гражданин на света — за мен всички страни са еднакви. Откакто се познаваме, ти винаги си била единственият обект на моите мисли. Смятах, че най-доброто решение за твоето спокойствие и това на семейството ти беше да се отдалеча… Но ти реши, че трябва да се върна в Равена. Ще дойда и ще правя — и ще бъда каквото ти пожелаеш. Нямам какво повече от това да ти кажа.“