Байрон писа на Огъста:
Това е (както пишат по афишите) последното ми представление… Знаете, че когато една жена се е разделила с мъжа си заради своя любовник, последният е длъжен от достойнство (и поне в моя случай — от любов) да прекара с нея останалата част от живота си, дотогава, докато тя се държи добре… Забележете, че аз завършвам така, както татко започна, и Вие вероятно никога повече няма да ме видите…
Тази връзка трае близо три години… „Мога да кажа, че без да съм бясно влюбен, както в началото, аз съм по-привързан към нея, отколкото мислех, че мога въобще да бъда така привързан към някоя жена след тригодишна връзка… (освен към една, ВИЕ знаете коя беше тя) и нямам никакво желание, нито перспективи за раздяла… Ако лейди Байрон би искала да ни направи удоволствието да почине, както и съпругът на графиня Гичоли (защото католиците, дори разведени, не могат повторно да се женят), ние ще трябва вероятно да се оженим — макар че аз не бих го желал особено — защото мисля, че бракът става причина мъжът и жената неминуемо да се намразят.“
„… Вие би трябвало да бъдете голяма почитателка на бъдещата лейди Байрон по три причини: първо, тя е голяма покровителка на настоящата лейди Байрон и винаги казва, че е сигурна, че аз съм се отнасял зле с нея; второ, тя Ви обожава — едва й попречих да Ви напише единадесет страници (защото тя е голяма любителка на писането на писма); и трето — след като прочете Дон Жуан във френски превод, тя ме накара да обещая, че ще престана да го пиша, заявявайки, че бил ужасен… Тя има много общо с нас. Искам да кажа, че притежава умението да намира смешното в живота, както леля Софи, както Вие и всички Байронови.“
Може би учудващото постоянство на Байрон в това приключение би могло да се обясни отчасти с тази „Байронова черта“ — неочаквана, но явно реална, която той намираше у Тереза.
Заповедта за раздялата нареждаше на госпожа Гичоли да живее при баща си. На 16 юли 1820 година тя замина за вилата, която граф Гамба притежаваше в околностите на Равена. Кардиналите може би мислеха, че така ще я разделят от любовника й, но Гамба — баща и син — обичаха Байрон, споделяха политическите му убеждения и покровителствуваха тази любов. Те го приемаха в тяхната къща извън града, където той ходеше на кон няколко пъти месечно през цялото лято. През есента, когато Тереза дойде отново в Равена, той можеше да я вижда у Гамба всяка вечер. Тя му беше трогателно вярна. „Аз съм по-сигурна в любовта си — пишеше тя, — отколкото, че утре ще видя отново слънцето… Извърших едно-единствено прегрешение и то ще остане единствено.“
Това положение не беше неприятно. Тайнствеността и трудностите, които съпътствуваха срещите им, смесицата от конспиративност и прелюбодеяние не позволяваха на отегчението да се промъкне в тази връзка. Байрон прекара сам в Палацо Гичоли дългата и студена зима на 1821 година. Пътищата бяха покрити със сняг; конете ровеха с копита в конюшните. Той си стоеше в къщи, гледаше огъня в камината и четеше. Но какво да намери в книгите? „Може ли някой да каже нещо, което Соломон да не е казал дълго време преди нас?“ Беше започнал отново да пише дневник и той беше може би още по-интересен от писания през 1813 година. Като яркото гръцко слънце интелигентността на Байрон осветляваше всяко чувство и предмет така, че очертанията им се откриваха безпогрешно. Той ги описваше такива, каквито ги виждаше, лъжеше за себе си толкова, колкото и за другите, като придаваше и на събитията, и на хората свойствата на естествени явления, които еднакво го отегчаваха. Той изпитваше някаква странна потребност да записва всичко, което се отнасяше до него, всяка минута от съществуването си:
„Вечерях към шест часа… Нахраних двете котки, сокола и гарвана. Четох «Историята на Гърция» от Митфорд и «Отстъплението на десетте хиляди» от Ксенофонт. После писах до този момент — осем часа без шест минути.“
Дневникът криеше очарованието на Шекспирова волност, защото, както елизабетинските актьори, Байрон минаваше без преход от един лиричен куплет към някоя шега, от световната република към здравето на своя гарван.
Останах в къщи цялата сутрин. — Гледах огъня. — Питах се кога ли ще дойде пощата… Написах пет писма за половин час, кратки и остри… Чувам колата — грабвам пистолетите си и пардесюто, както винаги — необходими предмети. Времето е студено — колата открита, а населението е настроено доста нападателно — разбунтувано от политиката. Хубави хора впрочем — хубава нация… Градският часовник бие — отивам да ухажвам любимата си… Доста опасно, но не неприятно. Да не забравя да отбележа — днес поставих нов параван. Доста стар, но с няколко поправки ще върши работа. Снегът продължава да се топи. Надявам се утре да може да се язди…