Уолтър Скот, комуто бе посветена драмата „Каин“, прие смело посвещението, но се опита да оправдае бога: „Големият ключ на загадката е може би несъвършенството на собствените ни способности. Ние виждаме, ние усещаме силно отделните злини, които ни гнетят, и знаем твърде малко за цялостното устройство на вселената, за да разберем как съществуването на тези злини може да бъде съвместно с благосклонността на Създателя.“
Каин беше силно критикуван, особено поради неговата религиозна ограниченост. Това, разбира се, не беше творба на атеист и Байрон упорито и настоятелно го изтъкваше, но беше дело на еретик. Духовенството проповядваше навсякъде срещу този калвинистки Прометей — от Кентиш Таун до Пиза. Дори скандалът не предизвика успех. Английските читатели на трагедиите останаха разочаровани от Байрон (те бяха по-романтични от него) и той силно се огорчи. „Видяхте ли какво значи да хвърляш бисери на прасета? Докато пишех преувеличени глупости, които разваляха вкуса на обществото, те ми ръкопляскаха, а сега, когато през последните три-четири години съчиних неща, които трябва да останат безсмъртни, цялото стадо загрухтя и затропа и започна отново да се въргаля в калта. В края на краищата справедливо е да бъда наказан заради това, че им развалих вкуса, защото никой повече от мен — с първите ми творби — не е допринесъл за създаване на този надут и фалшив стил.“
Англия се отдръпваше от поета. Оставаше човекът на действието. Ах, ако можеше, да покаже на Хобхаус, който така се гордееше, че е станал член на Парламента и е бил в затвора, защото писал (без да ги подписва) памфлети срещу Канинг, че той, Байрон, не се задоволява с тези престорени прояви на смелост. Една италианска революция, в която той да може да играе важна роля, сега беше най-голямата му надежда.
През цялата зима Байрон участвуваше в конспирацията заедно с Пиетро Гамба и „братята“ Americani, плащайки едновременно с личността си и с кесията си. Ако трябваше да се крият щикове, мускети или патрони, ако трябваше да се направи тайно събрание — той предлагаше Палацо Гичоли. „Това е отлична позиция — тесни улици — защитни стени.“ Имаха ли нужда от пари? Байрон даваше. Той знаеше, че се излага на смъртна опасност. Но преценяваше, че целта си заслужаваше. „Помислете си само — свободна Италия! Подобно нещо не е имало от времето на император Август… Какво означавам «аз», ако една искра от славното минало може да бъде предадена непокътната в наследство на бъдещето?“
Характерното за Байрон беше, че ентусиазмът му и физическата смелост се съпровождаха от предпазливост и благоразумие. Той се съмняваше, че италианците ще успеят, ако не съумееха да се обединят, и непрестанно ги подтикваше да действуват методично. Идеите му за местната стратегия бяха разумни: „Посъветвах ги да атакуват на малки групи и на различни места (но в едно и също време), така че да разделят вниманието на войсковите части, които, независимо че са по-малобройни, ще разбият само благодарение на опитността си, една съвкупна маса (необиграна) в редовна битка.“
Събитията доказаха предвижданията му. В началото на месец март неаполитанците бяха разбити от австрийските войски. Кралят отхвърли конституцията, която беше обещал под клетва. Всички малки изолирани въстания бяха потушени. Хората от Равена, а също и другите градове, трябваше да се откажат от намерението си и както винаги става, революцията, която не избухна, беше най-жестоко потушена. Папската полиция състави списъци на заподозрените. Тя не посмя да включи Байрон, но за да го засегне, през юли 1821 година изсели семейство Гамба.
Госпожа Гичоли беше готова да приеме изгнанието, но не и да загуби любимия си. Къде да я последва? Тя предложи Швейцария. Но в Швейцария имаше твърде много англичани, жадни да насочват биноклите си към Байрон. Докато се колебаеше, той получи писмо от Шели, който му съобщаваше, че смята да го посети. Обезпокоен за Алегра, Шели искаше да говори с него. По време на конспирацията Байрон беше сметнал за неразумно да държи дъщеря си в тази къща, която бе станала склад на оръжия и пред която убиваха посред бял ден. Той отдавна беше решил, че тя ще бъде католичка и ще се омъжи за италианец. Вероятно по съвета на госпожа Гичоли, която беше възпитана в манастир, той бе настанил Алегра в манастира на Банякавало, близко до Равена.