XXXII
Корабокрушение
Всички грубо се бяхте излъгали по отношение на Шели, който беше най-добрият и най-себеотрицателният човек, когото някога съм познавал. Не съм срещал човек, който в сравнение с него да не е животно.
За белязаните като Каин с божието проклятие самотата е най-малкото нещастие. В Пиза Байрон никога не се почувствува щастлив така, както беше понякога в Равена. В Романя старите жени от Пинета, „Американите“, семейство Гамба го занимаваха, без да го безпокоят. В Пиза той срещна отново едно малко английско общество, което веднага започна да го критикува. Присъствието на Шели не го притесняваше. Напротив. Колкото повече го виждаше, толкова повече го уважаваше; той се възхищаваше от храбростта му; обичаше да го гледа как управлява смело лодката си срещу буйното течение на река Арно, така както се съпротивляваше на общоприетите норми на мислене. Байрон имаше нужда от Шели, който винаги беше готов да даде пример на нерешителните. И най-вече Шели го обожаваше. „Небесата се учудваха по-малко — пишеше Шели — на красивите творения на господа, отколкото аз на последните произведения на тази ангелска душа, затворена в тленния рай на едно стареещо тяло.“ Но около Шели имаше цяло общество от авели — строги и лишени от душевност хора. Те приемаха в Байрон поета, но човекът ги удивляваше и разочароваше. Той беше прекалено витален, показността му ги дразнеше. Те презираха начина му на живот, палата му, слугите му, облечени в ливреи, менажерията му, вечерите, които даваше. Неговият цинизъм винаги беше смущавал Мери Шели. Клеър не бе проявила и най-малка снизходителност, рисувайки портрета му пред хората от Пиза. Той чувствуваше всичко това, знаеше, че е безсилен да ги накара да разберат скрития Байрон, който може би биха харесали. Простият разговор, който водеше с Шели, ставаше с тях злъчен и високомерен. И понеже не можеше да разруши легендата, той реши да живее според нея.
Палацо Ланфранки, който се издигаше на брега на Арно, беше достатъчно голям, за да побере цял гарнизон, и беше „толкова пълен с призраци“, че Флетчър няколко пъти помоли да си смени стаята. В градината с портокалови дървета Байрон сутрин се разхождаше с госпожа Гичоли. Следобед тя излизаше с Мери Шели на разходка с кола, докато Байрон тръгваше на кон заедно с Шели, капитан Уилиямс, ирландеца Таф, преводач на Данте (еднакво лош ездач и поет), принц Маврокордато, учител по гръцки на Мери Шели, и драгунския лейтенант Медуин, братовчед на Шели. Ездачите отиваха до един чифлик, чийто собственик беше разрешил на Байрон да идва и да стреля там с пистолет. За прицел им служеше едно екю, което после даваха на чифликчията. Като се прибереше, Байрон играеше билярд или работеше. След вечеря, както в Равена, той посещаваше семейство Гамба, а после пишеше до три часа през нощта. Понякога Тереза Гичоли и брат й се качваха на последния етаж на Тре Палаци, където Шели и жена му имаха малък апартамент, и прекарваха там вечерта, слушайки стиховете, които Шели им четеше. В тези вечери Медуин ходеше при Байрон и след всеки разговор си взимаше бележки, от което Байрон не се дразнеше. Той обичаше този простодушен слушател и никога не се уморяваше да му разказва за младостта си.
Всички възелчета, белязани с различен спомен, бяха едно след друго развързани пред Медуин… Мери Чауърт… Тема за условността на любовта… „Това беше една романтична любов. Тя беше красивият идеал за всичко, което с младежката си фантазия можех да си представя като най-очарователно, и заех измислиците си върху божествената природа на жените от съвършенството, което самото ми въображение си бе създало за нея. Казах създало, защото и тя, като всички останали жени, съвсем не беше ангел.“ Каролайн Лам… „Тя имаше твърде малко чар. Тялото й, макар да бе стройно, беше прекалено слабо, за да бъде красиво. Липсваше й онази закръгленост, която елегантността и грацията не могат да заместят.“ Лейди Оксфорд… „Никога не съм изпитвал по-силна страст. Тя беше добила, както всички жени, такова влияние над мен, че много трудно ми беше да скъсам с нея дори когато узнах, че ми изневерява.“ Анабела… Тема за предзнаменованието… „Спомням си, че първия ден, в който срещнах госпожица Милбанк, качвайки се по стълбите, стъпих накриво и обърнах внимание на Муър, който ме придружаваше, че това е лошо предзнаменование. Трябваше да взема под внимание предупреждението… Мисис Уилиямс беше предсказала, че двадесет и седмата ми година ще бъде нещастна за мен. Ясновидката излезе права. Никога няма да забравя този 2 януари. Лейди Байрон (той произнасяше Байрн) беше единствената спокойна личност; майка й плачеше, а аз треперех като лист.“