Клеър, която беше узнала от свои приятели, че климатът в Банякавало бил лош и че манастирът не бил отоплен, гледаше пламъците на своята камина във Флоренция с мисълта, че дъщеря й студува. Тя отново помоли Байрон да настани Алегра в някое почтено семейство, където и да е, само климатът да е по-здравословен. Кълнеше се, че никога няма да отиде да я види. Но Клеър беше рязка и нетактична. Въпреки че беше атеистка, тя си оставаше англичанка, протестантка, антипапистки настроена. Тя използуваше аргументи, които засягаха Байрон и само го караха да бъде още по-категоричен.
„Събрах сведения — пишеше още тя — за системата на възпитание, с която си служат в манастирите, и открих, че положението на децата там е окаяно… Всички, които посещават Италия и пишат за нея, осъждат тази система, което е достатъчно доказателство, без да говорим за невежеството и лекото поведение на италианските жени, всичките възпитани в манастири. Те са лоши съпруги, безчувствени майки; със своята разпуснатост и неграмотност те са позорът и нещастието на обществото… Такова е възпитанието, което избрахте за Вашата дъщеря. Злополучието на Алегра, осъдена от своя баща на невежество и поквара, лишена от покровителството и обичта на приятелите на родителите й, обречена на една чужда религия и на едно достойно за презрение възпитание, ще потвърди в очите на хората всички обвинения, насочени срещу Вас. Колко щастлива ще бъде лейди Байрон (още на времето оправдана за поведението си към Вас) за достойното положение, което е осигурила на своето дете и на самата себе си; целият свят ще я хвали за благоразумието й с аргумента, който представлява нещастната ми Алегра срещу Вас!“
Така въпросът за манастира ставаше за Байрон въпрос личен и въпрос на разбиране. Нападките срещу жените, възпитани от монахините, му изглеждаха насочени срещу госпожа Гичоли, а нападките срещу религиозното възпитание винаги го дразнеха. Той не отговори. Този път Шели твърдо застана на страната на Клеър и се възмути от поведението на Байрон. Той вече имаше само едно желание: да напусне колкото може по-скоро града, в който живееше лорд Байрон. Семейство Уилиямс и Клеър бяха натоварени да отидат да потърсят къща за лятото на брега на морето. Едва бяха напуснали Пиза, когато научиха от Байрон, че Алегра е починала.
Байрон беше поискал да противостои на една нахална жена, да наложи своя авторитет, защото знаеше, че го наблюдават, но сигурно не беше допускал, че присъжда на дъщеря си такава съдба. Той беше обичал Алегра посвоему, беше се опитал да я възпитава; приятно му беше да открива в нея красотата и недостатъците на Байронови; смяташе да я заведе със себе си в чужбина и да прекара с нея старините си. Той беше и нещастен посвоему — този извънредно голям егоист. Графиня Гичоли разказва наивно, че когато му съобщила за смъртта на Алегра, „той пребледня като мъртвец и се отпусна на креслото… Не пророни сълза, а чертите на лицето му издаваха такова отчаяние, скръбта му беше толкова дълбока, толкова неизмерима, че в този момент той ми се стори по-възвишен от всички човешки същества… На другия ден сутринта го намерих успокоен, с израз на религиозно примирение.“ „Тя е по-щастлива от нас — каза той — още повече, че положението й в обществото не би й позволило да бъде щастлива. Това е волята на бога — да не говорим повече!“
Не можеше да се изисква от Клеър да се трогне от душевната мъка на Байрон с наивността на госпожа Гичоли. Шели писа на Байрон: „Трябваше да съобщя на Клеър това, което се бе случило. Не искам да Ви описвам скръбта й; Вие вече достатъчно сте страдали… Тя желае да види ковчега, преди да сте го изпратили в Англия… Желае също да й дадете един портрет на Алегра и — ако притежавате — един кичур от косите й, колкото и малък да е… Това писмо ще Ви донесе, страхувам се, тъгата, която царува тук. Но природата остава жива и весела, макар ние да сме нещастни, и ние построихме, както казва Фауст, нашия малък свят в големия свят на всички по-скоро като контраст, отколкото като копие на този божествен пример.“
Скръбта на Байрон прие неизбежната форма на размисъл върху отминалите му вълнения.
Аз желая да бъде погребан в църквата на „Хароу“ — в гробището има едно място, близо до пътеката, на върха на хълма, който гледа към Уиндзор, и един гроб под голямо дърво (носещ името Пийчи), където имах обичай да седя с часове, когато бях дете. Това беше любимото ми място; но понеже искам да поставя плоча в нейна памет, по-добре би било тялото да се положи в църквата. Близо до вратата, като се влиза, вляво има паметник с плоча, която съдържа следните думи: