Спомням си ги още (след седемнадесет години) не че има нещо забележително в тях, а защото от стола, на който седях в галерията, очите ми обикновено бяха обърнати към този паметник; и ако е възможно, близо до него бих искал да бъде погребана Алегра, като на стената се постави мраморна плочка с тези думи:
Викарият на „Хароу“ обаче сметна за неподходящо да приеме в църквата тялото на едно незаконно родено дете; и в малкото гробище на възвишението само един розов храст, посаден сред тревата, сочеше (и още сочи) къде почива дъщерята на Байрон.
Тъй като нямаше какво друго да върши, единствен лек срещу скуката и тъгата беше работата. Байрон работи много в Пиза. Той написа една фаустовска по дух драма — „Преобразеният грозник“, която Шели обяви за отвратителна, но която беше интересен документ. Най-напред заради сюжета, така директно свързан с живота на Байрон: Арнълд, роден гърбав, продава душата си на дявола, за да бъде излекуван от недъга си, за да стане подобен на другите хора и за да може да бъде обичан. После заради силната реплика, с която започва драмата: Майката на Арнълд — „Вън оттук, гърбаво човече!“, а Арнълд отговаря: „Така си ме родила, майко.“ Казваха, че така бил отговорил Байрон на собствената си майка.
Накрая драмата представляваше интерес и с една твърде любопитна бележка на Байрон върху третото, незавършено действие: „Арнълд завижда на себе си, на Арнълд с предишния образ и на силата на ума, която е имал тогава…“, бележка, която показва, че Байрон е мислил може би за проблемите на личността и че никой повече от самия него не е осъзнавал последователното съществуване на няколко Байронови образа.
Залови се отново и с изоставения Дон Жуан: „Твърде възможно е да завърша три или четири песни от Дон Жуан през тази есен или малко по-късно, защото получих от моята Диктаторка разрешение да го продължа — пак при условие, че ще бъде по-сдържан и по-сантиментален, отколкото в началото. До каква степен тези условия ще бъдат изпълнени, ще видим може би по-късно, но ембаргото бе вдигнато едва след като ги приех.“
Работата му вървеше по-добре, защото сега често оставаше сам в Палацо Ланфранки. Нещастните Гамба отново бяха изгонени. При едно сбиване с някакъв полицай, който го беше нагрубил, портиерът на Байрон, буен млад човек, облечен в униформа с нашивки, си беше позволил да удари полицая с една вила така, че му бе счупил едно ребро. Случилото се бързо се разчу. Арестуваха Тита и още един невинен. Накрая, като не смееше да засегне Байрон, тосканският съд изсели семейство Гамба. Байрон трябваше да наеме за тях една вила в Монтенеро, близо до Ливорно. Той ходеше там почти всяка седмица, за да вижда Тереза, която поради тези преследвания бе възвърнала очарованието си в неговите очи. Откакто бяха разделени, той не я чувствуваше вече като съпруга.
На 1 юли той беше у Гамба, когато му съобщиха за пристигането на Ли Хънт. Предишната година Ли Хънт беше приел с въодушевление предаденото от Шели предложение на Байрон. Не защото беше голям приятел на Байрон. Хънт беше един незлоблив поет, но той изцяло бе под влиянието на жена си Мериан, която още от 1815 година, по времето, когато Байрон посещаваше съпруга й, го беше намразила. Беше се обидила, защото лейди Байрон оставаше да чака съпруга си в колата и не се представяше. „С книгите си под мишница — казваше тя, — Байрон не беше нищо друго освен лорд и любител, който се прави на писател.“ Но предложението на Шели, изпратено в момент, когато семейство Хънт се намираше в безизходно положение, им се стори като единствения възможен начин на спасение.
Пътуването на това семейство с шест деца беше трудно.
Мериан Хънт пристигна болна. В Ливорно те бяха посрещнати от Трилони, мрачния, мустакат „странствуващ рицар“, който ги отведе в Монтенеро. Когато пристигнаха, тъкмо бе избухнала страшна кавга между прислужниците на Гамба и на Байрон. Горкият Хънт имаше чувството, че е попаднал в разгара на някаква мелодрама. Той не можа да познае Байрон в този пълен човек с разтворена яка и с дълги къдрави коси. Всичко това му изглеждаше непонятно, странно, страшно. Граф Пиетро Гамба беше поискал да се намеси, но бе намушкан с кама. Зачервена, разчорлена, госпожа Гичоли надаваше силни писъци. Окървавеният Гамба заплашваше убиеца. Байрон гледаше сцената с наслаждение и безразличие. Полицията, на която тази размирна група бе вече дотегнала, заплашваше този път да изгони семейство Гамба изобщо от Тоскана. С пристигането на Трилони всички действуващи лица, без да обръщат внимание на Хънт, започнаха да му дават противоречиви разпореждания. Той трябваше да откара яхтата на Байрон „Боливар“ на Женевското езеро, във Франция, в Америка и къде ли още не. Отчаяният Хънт помисли, че Байрон ще го остави сам в Италия още в деня на пристигането му.