Учениците, добри съдници на човешкия характер, след една година признаха, че Байрон е истински приятел. Въпреки физическия си недостатък той обичаше игрите и желаеше да изпъква в тях. Най-много обичаше да плува и да се гмурка; във водата недъгът преставаше да му пречи. Роден бунтар и храбрец, той беше вдъхновител на всички опасни приключения. Планинският жребец обтягаше копринения конец до скъсване. Когато след някоя от тези лудории видеше, че доктор Дръри го гледа мрачно, той страдаше, защото обичаше учителя си, но не можеше да надделее над нрава си. Както едно време ръката на неговия шотландски прадядо, така и неговата „имаше лоши инстинкти“. Понякога сам се учудваше на нещата, които извършваше. Кръвта му кипваше и той удряше или счупваше нещо. Как да се възпре? Той беше Байрон.
Тази първа година в училището беше трудна: в началото Байрон беше страдал, не го бяха харесали. Но недъгавостта му дори допринасяше за оформянето му като необикновена личност, която учителите отделяха от останалите ученици.
Понеже се уморяваше бързо и по природа бе мечтател, той често търсеше усамотението. Виждаха го да се отправя с книга в ръка към заобиколената от малко гробище църква на върха на хълма на „Хароу“. Там, под един бряст, беше гробът на някакъв неизвестен човек на име Джон Пийчи. Байрон отиваше и сядаше на този надгробен камък, заслонен от клоните на бряста. Жената на доктор Дръри го гледаше от прозореца си как се катери с усилие по стръмната пътека. „Нашият Байрон пак се клатушка по хълма — казваше тя — като кораб при ураган, без кормило и компас.“
Чувството, което водеше Байрон към гробището, беше твърде сложно. Мисълта за смъртта отдавна го смущаваше. Наплашен още като дете от разказите за ада, той предпочиташе да мисли, че мъртвите заспиват, необезпокоявани от сънища, в такива тихи места, под разлюлените от лекия ветрец бледи листа. Наскоро бе научил за смъртта на хубавата си братовчедка Маргърит Паркър: на петнадесет години бе умряла тази, която той бе нарекъл, „най-красивото от постепенно изчезващите същества“. Мислеше за черните й очи, за дългите й мигли. Нима наистина бяха поставили в ковчег и бяха заровили в земята това крехко тяло, което толкова бе обичал да гледа? Учудваше го смирената тъга, която го изпълваше при тези печални разсъждения. Мислите му приемаха форма на ритмувани фрази:
Учениците, които минаваха оттам, сочеха отдалече Байрон, седнал на „своя“ гроб. Той знаеше, че ги учудва, но и учудването никога не е далеч от възхищението. В тъгата му имаше и леко кокетство.
VI
Зорницата
През април 1803 година Нюстед бе даден под наем за пет години на лорд Грей от Рутин, млад двадесет и три годишен благородник. Байрон следователно щеше да встъпи в притежание на наследството си, когато станеше пълнолетен. Мисис Байрон беше запазила апартамента в Нотингам по желание на Байрон, който искаше да има жилище близо до любимото си абатство. Но когато настъпи лятната ваканция, лорд Грей покани Байрон да я прекара в самия Нюстед и той възторжено прие, с което силно ядоса майка си: „Моят син чудесно ми се отплаща. Дойдох в Нотингам за негово удоволствие, а сега излиза, че той мразел този град.“
Той не мразеше толкова Нотингам, колкото средата на мисис Байрон, а и как можеше да устои пред изкушението да поживее известно време в Нюстед? С голяма радост видя отново езерото, абатството и тъмната алея с тисови дървета. Лорд Грей, който знаеше, че ще пребивава в имението за кратко време, го беше занемарил напълно, но дори и в този окаян вид то имаше някаква тъжна прелест, която очароваше Байрон. Вятърът свиреше през сводестите дворове, в градината бяха избуяли тръни и бурени и задушаваха розите, а вечер прилепи летяха из параклиса с прозорци без стъкла, където триста години по-рано бяха възнасяли своите молитви към Мария нюстедските монаси. В парка той потърси дъба, който бе посадил преди шест години, когато за първи път бе дошъл тук. Намери го. Дръвчето растеше. Това откритие му направи голямо удоволствие. Той обичаше тайнствените предзнаменования. Каза си почти сериозно, че съдбата му отсега нататък ще бъде свързана с този дъб: „Върви ли добре той, значи, и на мен ще ми върви добре.“