Байрон безсъмнено рисуваше портрета на Тереза Гичоли, която ставаше все по-ревнива и го ревнуваше дори от лейди Блесингтън. Но той най-вече правеше изводите си, като изхождаше от наблюденията върху себе си. Байрон се познаваше добре. „Често в мислите си се връщам към дните на моето детство и се учудвам на силата на моите чувства по онова време — първите впечатления са неизлечими. Бедната ми майка, а по-късно и моите съученици с подигравките си ме бяха довели дотам, че да считам недъга си за голямо нещастие и аз никога не можах да превъзмогна това чувство. Необходима е голяма вътрешна сила, за да надвиеш разрушителната горчивина, която физическата грозота поражда в съзнанието и която те озлобява срещу всички.“
Той беше от хората, които никога не могат да се успокоят за загубените младежки илюзии. Казваше, че е погрешно човек да се надява, че с възрастта ще излекува страстите си. Те само се променят; любовта се замества със скъперничеството, а доверието — с подозрението. „Ето — казваше той — какво ни дават възрастта и опитът… Колкото до мен, аз предпочитам младостта, която подбужда интелекта, а зрелостта го парализира. Спомням си юношеството си, когато сърцето ми преливаше от чувство към онези, които изглеждаше, че поне малко ме обичат; а сега, на тридесет и шест години, което все още не може да се нарече старост, аз мога едва, раздухвайки замиращата жарава на същото това сърце, да съживя лек пламък, за да стопля с него вледенените си чувства.“
Колко ли много се харесваше на тази млада жена и колко ли я трогваше този колежанин на тридесет и пет години, непоправим сантименталист, който напразно се мъчеше да бъде циничен. „Бедният Байрон“ беше казал някога на Анабела той, когато се правеше на дете. Бедният Байрон — казваше на свой ред лейди Блесингтън, бедният Байрон, толкова осъзнал нещата и толкова слаб, толкова богат на добродетели и толкова оклеветен, бедният Байрон, „защото с целия си гений, положение и богатство — той е беден“.
През тези два месеца — април и май на 1823 година — отношенията на Байрон с Блесингтънови ставаха все по-близки. Граф д’Орсе му направи портрет, а после и на Пиетро Гамба. В разговорите с лейди Блесингтън Байрон си отпочиваше от бърборенето на своята любовница. Когато приятелите му трябваше да си тръгнат, той се натъжи. При последното си посещение занесе за всеки от тримата по един подарък за спомен. Сълзи изпълниха очите му. Той ги избърса и направи саркастична забележка върху собственото си вълнение.
Дон Жуан сякаш се подхранваше от отегчението и духовната самота на Байрон. Първо в Пиза, после в Генуа той написа с лекота десет песни в богат разнообразен регистър и необикновено гъвкава форма. Поемата се бе разширила. Жуан оставаше неин герой, но приключенията му вече бяха само повод. Истинската тема беше темата на „Гъливър“ и на „Кандид“; една сатира, насочена срещу европейския елит. Байрон никога не беше обичал „ръководните класи“. Възпитан още от детството си в пуритански дух, т.е. в духа на опозицията, той беше влязъл в Камарата на лордовете само за да каже няколко остри думи на своите перове. В обществото, дори когато изглеждаше, че живее в него като голям аристократ от XVIII век, той се бе чувствувал чужд. Бурята, която го бе изхвърлила оттам, го нарани, но не го изненада. Гледайки сега като по-спокоен наблюдател Европа такава, каквато я бяха направили тези жестоки хора, той с удоволствие им показваше кървавото поражение на техните доктрини.
Да го обвиняват, че се подиграва с човешката природа? Боже мой! Та какво казваше той, което да не бе казано преди него от Данте, Сервантес, Суифт, Макиавели, „които всички знаеха, че този свят не струваше и картоф“? Нито от изследването на природата, нито от това на собствената ни мисъл ние не можем да извлечем истината. Една система изяжда друга, както старият Сатурн — децата си: