Писмото, което му бе написал мистър Бауринг, съдържаше обикновените шаблонни изрази за „класическата земя на свободата, люлката на изкуствата и на гения, средище на боговете, рая на поетите и други подобни неща“. Това беше точно тонът, който Байрон презираше в прозата. „Ентусиазъм“ казваше той с отвращение. Той отговори с един доклад за положението на гърците, който бе достоен за истински военачалник: „Най-необходимото за тях сега е — първо — лека артилерия за планински условия; второ — барут за топове; трето — болнично снабдяване…“ В четири страници той посочваше с факти нуждите, най-добрия начин за пренасяне, адресите на евентуалните кореспонденти. Точен и предвидлив като Кити Гордън, когато изчисляваше разходите на Нюстед. Това създаваше ярък контраст с празното красноречие на комитета.
Беше ли той наистина — както го вярваше въпреки мнението на приятелите си — човек на действието? Истината беше по-сложна. Твърде надарен за действие, защото притежаваше едновременно смелост, чувство за реалност и точност, Байрон беше осъден на мечтание поради непостоянството си. Той беше желал да бъде едновременно защитник на народите и голям свободомислещ аристократ, съпруг и донжуан, волтерианец и пуритан. Той се бе борил срещу английското общество и в същото време желаеше неговата благосклонност. В политическите си убеждения не беше нито консерватор, нито радикал, а привърженик на най-неудачната групировка — на либералите, защото те самите не знаеха какво точно искат. Винаги му беше липсвало онова единство на мисъл и поведение, което е задължително за голямата цел.
Но в това гръцко приключение всичко беше просто. Неговите, породени от произхода му, предразсъдъци не влизаха в конфликт с желанието му да помогне за освобождението на един чужд народ. Напротив, той чувствуваше — тласкан от някакви неясни и дълбоки подбуди, от спомена за класически героични легенди, — че ако се залови с това дело, ще получи подкрепата на английското обществено мнение. Оттогава успокоеният му ум работеше с пълна сила, прозорливостта, благоразумието му даваха своите резултати и той ставаше желан водач.
С наближаването на лятото старата му неприятелка, Съдбата, сякаш ставаше по-благосклонна към него. Граф Гамба бе получил разрешение да се върне в Равена и изгнаничеството му да бъде прекратено, ако прибере със себе си и дъщеря си. Папата и граф Гичоли желаеха това завръщане. Съпругът беше готов да прости при разумното условие — казваше Байрон, винаги много справедлив към мъжете на своите любовници — „той да не им бъде повече наемател“. Братът Пиетро Гамба, когото все повече обикваше заради смелостта му, имаше голямо желание да придружи Байрон в Гърция. Баща, брат, съпруг, любовник, всички (както някога в случая с Каролайн Лам) единодушно съветваха госпожа Гичоли да се сдобри със съпруга си. Женската страст обаче се обявяваше срещу това единомислие. И Тереза, основавайки се на Чувството, упорито се съпротивляваше на желанието на половин Романя, начело с папата, „и то — казваше Байрон с ужас — след четиригодишна връзка“.
„Ако иска да отиде в Гърция — казваше тя, — да отиде, аз ще го последвам“; тя беше показала, че може да страда за свободата. „Това, разбира се, е смешна идея, защото би означавало да изоставя всичко, за да я предпазвам от опасностите… От друга страна, ако тя направи някоя сцена, ще ме обвинят отново в лошо отношение към жените; историята с лейди Каролайн и лейди Байрон и Гленървон — всичко това ще бъде използувано срещу мен. Едва ли е имало мъж, който толкова много да е отстъпвал на нежния пол и на това отгоре да си спечели име на грубиян. Накрая ще направя каквото мога и имам надежда… Ако изоставях тази жена заради друга, тя би имала известно основание да се оплаква, но когато наистина един мъж иска да замине само за да се бори за една справедлива кауза и за да изпълни един голям дълг, този егоизъм отива прекалено далече.“