Байрон обичаше да седи край развалините и да си припомня за прадедите си, за Джон Байрон, който бе взел участие в кръстоносните походи, за Пол и Хюбърт, загинали в долината Креси, за Рупърт, който се беше сражавал при Марстин Муър; мислеше си, че всички те някога са били млади и мечтателни, силни и нежни, а сега — скелети, прах и кал, неуловими сенки.
Но най-голямото очарование на имението се криеше в съседството му с Анзли — голямата къща, близнак на Нюстед, в която живееше мис Мери Чауърт, внучка на мистър Чауърт, станал жертва на прочутия дуел. Байрон се беше запознал със съседите си от Анзли в Лондон. Чауъртови бяха, разбира се, останали скарани с Лошия лорд до неговата смърт, но нямаха никаква причина да изпитват ненавист към едно петнадесетгодишно дете заради някаква история, с която то нямаше нищо общо. Впрочем мистър Чауърт беше вече умрял, мисис Чауърт бе се омъжила повторно, а Мери-Ан Чауърт, нейната дъщеря, не можеше да се държи зложелателно към младия си братовчед, който очевидно я намираше твърде красива.
Мери-Ан беше на седемнадесет години, с ведро лице, с тънки и правилни вежди, с разделени на път коси. Тя, естествено, съвсем не мислеше, че един сакат ученик, бил той и лорд Байрон от Нюстед, някога може да стане съпруг на мис Чауърт от Анзли. Но колежанинът притежаваше фантазия; много беше чел и не я отегчаваше. Като единствена дъщеря, тя бе израснала самотно в един огромен парк, не познаваше живота и беше съвсем наивна. Откъде можеше да знае, че прави по-голямо зло, като поощрява това младежко увлечение, вместо да го излекува още в самото начало с престорено равнодушие? И дали тя действително причиняваше повече зло така? Не е ли добре все пак младежите да имат понякога и малко по-силни усещания? Мери-Ан Чауърт приемаше благосклонно това влюбено момче и то започна да си гради най-безумни мечти. За човек, който чете непрекъснато романи и трагедии, приключението не е ли най-хубавото нещо на света? Байронови и Чауъртови, разделени от едно убийство, бяха за него Монтеките и Капулетите на тази област; безсъмнено Мери-Ан и той бяха определени да бъдат Ромео и Жулиета на най-вълнуващата действителна драма. Тя беше малко по-възрастна от него, но какво от това? С две години. Не се ли срещат по света много семейства, при които жените са с две години по-възрастни от мъжете си? Нямаше ли да се изкуши тя да събере чрез брака си с него отново двата скъпоценни камъка на графството — Нюстед и Анзли? Дългата алея, която съединяваше двете къщи, не се ли наричаше Сватбена? Байрон се отдаваше на тези мечти с блажен оптимизъм.
Още в началото на ваканцията той свикна да отива на кон всяка сутрин до Анзли. Местността между двете имения беше прекрасна: възвишения, просторни ливади, по които пасяха големи стада и тук-там по някое голямо красиво дърво. Анзли може би не беше толкова величествено имение като Нюстед, но беше също така изящно. От стаята на Мери-Ан, която се намираше в задната част на къщата, се излизаше направо на една дълга тераса, оградена със стена, украсена в горния си край с редуващи се гирлянди, които се свързваха една с друга в каменните кълба на подпорите. Бръшлянът, който покриваше цялата тази стена, образуваше нещо като красива и гъвкава растителна драперия. От терасата се слизаше към парка по едно двойно, величествено стълбище, украсено на върха с военния герб на Чауъртови. Долу, между двете разклонения на стълбището, имаше голяма врата. Байрон, който винаги носеше пистолети в джобовете си, всеки път, когато минаваше оттам, стреляше в тази врата. Чауъртови се забавляваха да показват следите от неговите куршуми. „Тия Байронови са опасни хора“ — казваха те с усмивка. Старата вендета не само че не се смяташе за неудобна тема, но беше повод за непрекъснати шеги, свързани най-често с двамата млади. Когато предложиха на Байрон да му предоставят една стая в Анзли, за да не става нужда да се връща всяка вечер в Нюстед, той отклони поканата, като каза полусериозно, полу на шега, което му беше присъщо, че не смее, защото старите Чауъртови могат да слязат от рамките на портретите, за да изгонят един Байрон. След това една вечер той съобщи най-сериозно на Мери-Ан: „Като се връщах нощес, видях на ливадите един призрак.“ Всички се засмяха, но му предложиха да остане и от този момент нататък той прекарваше и нощите в Анзли.