Чисто политическата дейност на полковник Станхоуп, неговият колега от комитета, го вбесяваше. Станхоуп, когото Байрон наричаше типографски полковник, считаше за по-важно да даде на гърците вестници, пълни с напредничави идеи, отколкото армия. Той гледаше да основава училища и вярваше, че свободата на една страна се осигурява чрез запознаване с теорията за свободата. Байрон не искаше и да чува за други училища освен за една школа за артилерийска подготовка. Станхоуп имаше план за реорганизиране на пощата, план за изграждане на образцови затвори, план да направи Бентъм апостол на гърците. „Може би е светец — казваше Байрон, — но не е войник.“ Байрон се съгласи да даде сто лири за вестника, но каза на принц Маврокордато, че ако е на негово място, би създал цензура. Станхоуп пламна: „Ако Ваше благородие казва това сериозно, аз считам за мой дълг да предам тази работа на английския комитет, за да му покажа колко трудна е задачата да дадеш свобода на Гърция, когато Ваше благородие хвърля силата на огромния си талант в обратна посока.“
Байрон отговори, че е привърженик на свободата на печата, но не в едно примитивно и леснозапалимо общество, че свободата е превъзходно нещо във Великобритания, където един вестник се противопоставя на друг, но когато един печат се състои само от един вестник, той не може да бъде свободен по същество. Първият брой на Greek Chronicle доказа, че е бил прав. Една статия съобщаваше на сулиотите, че Бентъм е най-великият човек на времето и може би на всички времена. Външната политика на полковника беше опасна. Тръгвайки на война срещу Свещения съюз, той окуражаваше унгарците да тръгнат по примера на гръцката революция. Байрон мразеше повече от всеки Свещения съюз, но считаше за глупаво да се уронва престижът на гръцката революция в европейските революционни движения.
Поетът военен специалист и въображаемият войник се сблъскаха. „Странно е — казваше Байрон, — че войникът Станхоуп е привърженик на борба с турците чрез перо, а аз писателят — чрез сабя.“ Станхоуп признаваше лоялността на Байрон: „Той не притежаваше нито педантизъм, нито престореност; беше естествен и чистосърдечен като дете. Беше търпелив слушател и, общо взето, много внимателен човек; в рицарството си стигаше до донкихотовщина.“ Всички, които живееха тогава с Байрон, виждаха в него онова, което беше открила лейди Блесингтън и което бе отрекъл Трилони — „един великодушен характер“. Той бе разбрал още с пристигането си в това царство на Калта и Раздора, че приключението няма да бъде нито бляскаво, нито живописно. „Аз съм дошъл тук не за да търся приключения, а да помогна за възраждането на един народ, който дори в падението си е достоен за моето приятелство.“
За да дава пример, той си налагаше да живее с обикновените дажби на гръцките войници. Както в Равена, така и тук, Байрон бе станал популярен сред селяните от околностите на Мисолонги. Макар че непрестанно бе изложен на опасност сред тези буйни хора, които влизаха в къщата му, призоваваха го за свидетел, заплашваха го, той не губеше енергията и спокойствието си. Гръцки моряци от островите проникнаха чак в спалнята му, за да искат, и то с нахален тон, да им бъде предаден един пленник. Байрон, който бе наредил човекът да бъде поставен на сигурно място, им отказа. Моряците заявиха, че няма да напуснат стаята без техния турчин. Байрон насочи срещу им зареден пистолет; като го видяха толкова решителен, те излязоха. Няколко пъти той връщаше затворници в Патрас, за да ги спаси. Във всички планове на военните операции искаше да има най-опасния пост. „Колкото за личната ми сигурност, за това изобщо не трябва да се мисли и считам, че, общо взето, човек е еднакво сигурен на едно или на друго място; в края на краищата по-добре е да свърши от куршум в тялото, отколкото от лекарства.“
Понякога съжаляваше, че е дошъл. Един ден, получавайки едно закъсняло писмо от Хобхаус, в което той го съветваше да не напуска Кефалония, освен с голяма предпазливост, той каза: „Твърде късно! Това е все едно да кажеш на някой мъж да се пази от жена си, след като вече се е оженил.“ Но съжалението бързо го напускаше. Казваше, че предпочита да бъде в Мисолонги и да води мизерен живот, отколкото да пее и да пие цяла нощ в някой лондонски салон, както правеше Том Муър. „Бедността е страдание, но човек може би трябва да я предпочете пред глупавите развлечения на така наречените висши класи, лишени едновременно и от сърце, и от разум. Аз съм щастлив, че се измъкнах оттам, и съм решил останалата част от моя живот да стоя настрани.“ Поетът и войникът бяха победили дендито и светския мъж. Дали щеше да бъде така, както си мислеше, и през останалата част от живота му? Щеше ли да устои пред изкушението, ако попаднеше един ден отново във вълните на „онова море от коприна и скъпоценни камъни“? Кой знае! Но в Мисолонги Пуританът и Рицарят, дълго време онеправдавани, намериха най-после истинското си щастие в тази сурова авантюра.