До средата на февруари той все още продължаваше да храни надежда. Не можеше да язди в града, защото улиците бяха цели мочурища, и всеки ден заедно с Гамба ги отвеждаха с лодка до къщата на един рибар, на име Газис. Там ги чакаха конете и той можеше да галопира в една маслинова гора. После лодката ги връщаше през лагуната. Залезите на слънцето бяха възхитителни. Той разказваше на Гамба за миналото, за Абърдийн, за Нюстед, за Кеймбридж и за лодката, с която бе разхождал първата си любима в Брайтън. Изпитваше все още същото удоволствие да разгръща ярките картини на отминалата младост. Гамба и Пари, и двамата, бяха трогнати от детската чистота на характера му. Срещу неговото жилище имаше една турска къща с малки, украсени с орнаменти кули. Всеки път, когато излизаше, той събаряше с пистолета си по един от орнаментите. Шумът от изстрела привличаше на балкона жените, които заливаха Байрон с неразбираеми цветущи обиди, от които той се забавляваше. Когато си стоеше в къщи, обичаше да слиза в залата с каменния под, в която бе настанена охраната от сулиотите, за да поиграе там с кучето си. По цял час повтаряше: „Лъв, ти си по-верен от хората… Лъв, ти си честно момче…“ Лъв, седнал на пода, въртеше доволно опашка, а Байрон изглеждаше щастлив.
Наближи моментът, избран за атаката на Лепанто. Гамба беше натоварен да преустрои частта на сулиотите. Той намери в списъците много имена на войници, които не съществуваха. Тази измама беше стар обичай на наемниците и осигуряваше на началниците значително допълнително възнаграждение. Гамба поправи списъците, но сулиотите започнаха да роптаят. Тази западна точност не им харесваше. Колокотронис, който беше научил в Морея за проектите на гръцката групировка в Мисолонги, се изплаши, че ако успеят, властта на неговия съперник Маврокордато щеше да се засили. Той пусна пратеници, които да откъснат сулиотите от Байрон. Скоро плъзнаха най-невероятни слухове: Маврокордато щял да продаде страната на англичаните, лорд Байрон не бил англичанин, а турчин с фалшиво име. В момента, когато се уточняваха последните подробности по атаката, сулиотите, подтикнати от агентите на Колокотронис, неочаквано предявиха искане — някои от тях да бъдат повишени в чинове: двама генерали, двама полковници, двама капитани и голям брой офицери. От триста-четиристотин сулиоти сто и петдесет да получават възнаграждение на офицери. Байрон се ядоса и каза, че не иска да има повече никаква работа със сулиотите. На 15 февруари той събра вождовете и им съобщи, че ги уволнява. Но той беше съкрушен. Това означаваше край на плановете му за кампанията, в която през цялата зима бе вложил толкова много надежди.
Привечер, както се шегуваше с полковник Станхоуп след този труден ден, изведнъж се оплака, че е жаден и накара да му донесат ябълков сок. Изпи го, стана, олюля се и падна в ръцете на Пари. Лицето му беше бледо, устата му изкривена, тялото му се разтърсваше от силни конвулсии. След две минути дойде на себе си и първите му думи бяха: „Да не е неделя?“ Отговориха му утвърдително. „Хм — каза той, — обратното щеше да ме учуди.“ Неделята беше един от злополучните му дни.
Доктор Бруно искаше да му пусне кръв, но мисълта да допусне да му вземат от кръвта вдъхваше на Байрон непреодолим ужас. Изгубил самообладание, Бруно кършеше ръце, накрая реши да му сложи пиявици на слепоочията, после не можа да спре кръвоизлива. Тита и Флетчър изтичаха в лечебницата да извикат доктор Милинген, германец, на служба при гръцкото правителство. С помощта на парче сода каустик той успя небезболезнено да затвори вената. Байрон, с все още замъглено съзнание, промълви: „На този свят всичко е страдание…“
Събраните около него Гамба, Флетчър, Тита, Бруно бяха изпаднали в ужас. Всички се питаха какъв беше този пристъп. Епилепсия ли, апоплексия ли? Лекарите по-скоро считаха, че това е криза, наподобяваща на епилепсия, последствие от боледуването му във Венеция. Но докато те разискваха и Байрон едва бе дошъл в съзнание, внезапно съобщиха, че разбунтуваните сулиоти се отправили към сарая. Гамба, Пари, Станхоуп хукнаха в нощта по калните улици, скачайки от паве на паве; валеше пороен дъжд. Артилерийската бригада бе вдигната на крак. Двама пияни войници проникнаха чак до стаята, в която лежеше Байрон — все още отмалял и замаян. Той не разбираше какво говорят. Беше немощен и сам. Острите крясъци на Бруно се открояваха над останалия шум около него. Бруно вече плачеше. Във влажната и зле осветена стая, идвайки на себе си, Байрон се чувствуваше като в бездна и постепенно започна да го обзема някакво неясно усещане на смут и ужас. И като съпровод на всичко по покрива трополеше изливащият се непрестанно дъжд.