Седмицата, която последва, беше тъжна. Откакто бяха произнесли пред него думата „епилепсия“, Байрон се страхуваше за разсъдъка си. Той продължаваше да усеща виене на свят и неприятна нервност, която — казваше той — прилича на страх, макар да знаеше, че няма никаква причина за тревога. „Мислите ли — обърна се той към Милинген, — че желая да живея? Отвратен съм с цялото си сърце от живота и ще благословя часа, в който ще го напусна. За какво да съжалявам? Какво удоволствие може той да ми достави? Малко хора са живели така, както аз живях. Аз съм буквално млад старец. Едва бях навършил пълнолетие, когато вече достигнах върха на славата. Удоволствието съм познал под всичките форми, под които може да се представи. Пътувал съм, задоволил съм любопитството си, изгубил съм всичките си илюзии… Страх от две неща смущава сега мисълта ми. Виждам се умиращ бавно и мъчително на легло или завършващ живота си като Суифт — с малоумна гримаса на лицето.“
Веднага след кризата пристигна едно писмо от лейди Байрон, препратено от Огъста, в което имаше подробности за дъщеря му Ейда, които той беше поискал. Писмото го зарадва. Анабела се обръщаше към него без неприязън и отговаряше на всичките му въпроси. Той я беше питал: „Общителна ли е, или обича самотата? Мълчалива ли е или бъбрива? Обича ли да чете, или не?… Буйна ли е? Надявам се, че бог я е създал всякаква освен поетична — стига един такъв луд в едно семейство.“ Отговорите бяха успокоителни: Ейда беше висока, здрава, предпочиташе прозата пред поезията, имаше интереси към механиката и любимото й занимание беше да строи малки корабчета. Дали щеше да види някога отново тези три жени? „Скъпа Огъста — писа той, — получих преди няколко дни Вашето писмо и бележката на лейди Байрон за здравето на Ейда, за които съм Ви много благодарен, защото те бяха за мен голяма утеха, от която имах нужда след неотдавнашното си боледуване…“
Четири дни след нещастието с Байрон лейтенант Сас, способен шведски офицер, който беше пристигнал с Пари, бе убит от един сулиот, защото поискал да му попречи да влезе в арсенала. Случилото се бе само едно недоразумение между двама души, които не говореха един и същи език, но това вавилонско стълпотворение ставаше вече кърваво.
Убийството на Сас окончателно обезсърчи английските механици. Калта и мизерията в Мисолонги, лекото земетресение и вандалщината на войниците вече достатъчно го бяха ужасили. Обзети от паника, те искаха да бъдат изпратени обратно в Англия. Байрон се опита да ги окуражи, но полковник Станхоуп им каза, „че не може с положителност да твърди, че животът им е в безопасност“. „Бих искал да знам — възропта Байрон — къде човешкият живот е в безопасност, тук или където и да е другаде.“ Един от тези механици, методистки пропагандатор, беше донесъл библии на съвременен гръцки език. Заминавайки си, той остави ценния си товар на Байрон, като го помоли да раздаде тези книги на гърците, което Байрон съвестно извърши. Той приемаше с известен мрачен хумор различните отговорности — военни, политически, религиозни, — с които хората товареха изнемощялото му тяло.
Жителите на Мисолонги, които също силно се изплашиха от убийството на Сас, поискаха сулиотите да бъдат изгонени. За да ги накарат да си заминат, трябваше да им се изплати обезщетение от три хиляди долара. Естествено парите трябваше да отпусне пак Байрон. За три месеца той бе похарчил в Мисолонги 59 000 долара, и за какво? „Нямаше вече сулиоти да охраняват склада за муниции, нямаше работници, които да правят муниции, нямаше муниции за въоръжаване на войниците, нямаше и войници, които да си служат с муниции, ако имаше кой да ги произведе.“ „Започвам да се страхувам — трябваше да признае Байрон на Гамба, — че тук нищо не направих, освен че си изгубих времето, парите, търпението и здравето; но аз бях подготвен за това: знаех, че пътят ни няма да е обсипан с рози и че трябва да съм готов да посрещна разочарование, клевета и неблагодарност.“
Полковник Станхоуп, който беше глупав, но справедлив човек, призна, че Байрон проявява възхитителна твърдост. Той го писа на комитета, а Хобхаус снизходително каза: „Той винаги е бил такъв в моменти на криза.“ Байрон оставаше верен дори на вкуса си към ученически шеги. Понеже Пари се бе изплашил от земетресението, няколко дни по-късно Байрон организира изкуствен катаклизъм, като заповяда на петдесет мъже, скрити в избата, да разтърсят къщата, която и без друго не беше много солидна и се разлюля, а в това време други търкаляха снаряди на горния етаж, за да допълнят илюзията. Пари избяга, а Байрон беше страшно доволен.