Капитан Джордж Байрон беше изпратен да уведоми лейди Байрон. Като се върна, разказваше, че тя много се опечалила и че желаела да чуе разказите за последните моменти на Байрон. Хобхаус и Киниър прекараха заедно вечерта в разговор за техния приятел. Те си спомниха за онова магическо влияние, на което се поддаваха всички, които го познаваха, за онази дълбоко скривана чувствителност и за нежеланието му да се остави да бъде увлечен от чувствата си.
Цяла Англия тази вечер се занимаваше единствено с Байрон. „Сред младежта — каза Едуард Булуър Литън — се забелязваше едно отдръпване от Байрон в полза на Шели и Уърдсуърт, но от момента, в който научихме, че вече го няма, ние се почувствувахме свързани с него и той нямаше вече съперник… Толкова много от нас умираше заедно с него, че в самата мисъл за неговата смърт имаше нещо свръхестествено и невъзможно…“ Джейн Уелш писа на Томас Карлайл: „Да ми бяха казали, че слънцето или луната са изчезнали от небето, не бих получила такова ужасно усещане за празнота във вселената, както от думите: Байрон умря.“ Тенисън, който беше тогава на петнадесет години, изтича да се скрие в една гориста долинка и върху един камък сред мъхове и папрати написа: „Байрон умря.“
Във Франция много млади хора сложиха траурни ленти на шапките си. В пасажа пред театър „Фейдо“ бе изложена една картина, изобразяваща Байрон на смъртното му легло, и хората минаваха като на поклонение пред нея. Много вестници отбелязваха, че двамата най-велики мъже на века, Наполеон и Байрон, бяха изчезнали почти едновременно. В колежите „големите“ се събираха и прекарваха по един тъжен, но приятен ден в препрочитане на „Чайлд Харолд“ и „Манфред“.
Почти веднага Каролайн Лам поиска писмата си, но Хобхаус имаше други грижи. Още когато посети Огъста, за да й съобщи за смъртта на брат й, той й бе казал: „Сега първото нещо, за което трябва да мислим, е да запазим доброто име на Байрон; има един Дневник…“ Издателят Мъри го бе купил от Муър за две хиляди гвинеи и Хобхаус се страхуваше, че публикуването му може да бъде опасно поради прекалената искреност на Байрон. Киниър предложи да го откупи за семейството. Мъри отиде при Хобхаус и му заяви най-безкористно, че би приел решението на приятелите на Байрон дори ако те не могат да му върнат парите. Огъста, винаги предпазлива, желаеше не само да не бъде публикуван този дневник, но и да бъде унищожен. Хобхаус се съгласи с нея. Муър дълго време се противопоставя, като казваше, че унищожаването на дневника би противоречало на желанията на Байрон. Той искаше да го запазят, ако трябва, да го запечатат и да го оставят на съхранение при адвоката на мисис Ли; после, повлиян от несъгласието на всички останали, той отстъпи. Мъри поиска преди унищожаването на ръкописа да го прочетат, но Огъста буйно протестира и дневникът бе изгорен. Вестниците обвиниха лейди Байрон (до която не се бяха допитали), че тя е настояла дневникът да се унищожи.
На 1 юли Хобхаус научи, че двумачтовият кораб „Флорида“, който пренасяше от Гърция тялото на Байрон, е пристигнал. Той се качи на борда и свари там Станхоуп, Бруно и Флетчър. Разказвайки за болестта и агонията на своя господар, Флетчър непрестанно плачеше. Корабът бавно се движеше срещу течението на Темза. Три кучета, които бяха принадлежали на покойния, тичаха по палубата. Хобхаус мислеше за деня, когато Байрон бе размахвал шапката си, докато корабът, който го отвеждаше в изгнание, излизаше от Дувърското пристанище в развълнуваното море. Флетчър и Станхоуп описваха Мисолонги, лагуната, разбунтуваните войници, дъжда.
Корабът се установи в доковете на Лондон; един собственик на погребално бюро, мистър Удсън, се качи на борда и изпразни бурето със спирт, в което бе пътувало тялото. Той попита Хобхаус дали желае да види приятеля си. „Мисля — казва Хобхаус, — че щях да падна мъртъв, ако го бях направил… Исках да хвърля последен поглед, както понякога му се иска на човек да скочи в пропаст, но не можех. Отдалечих се, после се върнах и останах дълго време до ковчега. Големият нюфаундленд на лорд Байрон, Лъв, беше легнал в краката ми…“ Флетчър продължаваше да говори за господаря си и казваше на Хобхаус, че Байрон го бе обичал повече от всички на света.