Когато свалиха ковчега от кораба, тълпа от любопитни нахлу в пристанището. Лафайет, който заминаваше за Америка, поиска да види трупа, но му бе отказано. Огъста, която намери смелост да го погледне, каза, че бил обезобразен. Тя си спомняше Байрон от 1816 година с изписаното на лицето му страдание; сега виждаше ледена маска, която сякаш изразяваше само спокойствие, изпълнено с ирония. Хансън също призна, че не би го познал. Когато Киниър на свой ред дойде, Хобхаус го последва, подтикван от някакво непреодолимо чувство, и се приближаваше постепенно, докато зърна лицето.
Попитаха лейди Байрон какви са разпорежданията й за погребението. Тя отговори, че Хобхаус може да прави каквото иска. След като деканът на Уестминстърското абатство отказа Байрон да бъде погребан там, приятелите му решиха тялото му да намери приют в малката църква на Хъкнъл Торкърд, съседното село на Нюстед, където бяха погребани всичките му прадеди.
И така, погребалното шествие пое пътя за Нотингам. От прозореца на една малка къща в предградията две жени, Клеър Клеърмонт и Мери Шели, наблюдаваха процесията. Малко по-нататък една кола, която излизаше от някакъв парк и в която лежеше една болна жена, бе принудена да спре. Съпругът на болната, който яздеше на кон пред колата, попита кого погребват. Хората от шествието му отговориха: „Лорд Байрон.“ Той се въздържа да го каже веднага на жена си, която беше Каролайн Лам.
В Нотингам кметът, съветът, старите приятели като Ходжсън и Уайлдман, целият град се присъединиха към процесията, която бавно се придвижи към Нюстед. Прекосиха полята, където Байрон и Мери Чауърт бяха галопирали в своята младост. Една година по-рано, в деня, когато се бе изкачил за последен път до Каза Салуцо, Байрон бе казал тъжно на Гамба: „Къде ли ще бъдем след една година?“ Минавайки в подножието на хълма, увенчан с диадема от дървета, Хобхаус си спомни за вечерята в Анзли, на която той бе един от свидетелите на първата среща на Байрон с Мери-Ан като омъжена.
Няколко дни по-късно лейди Байрон прие Флетчър. Изслуша разказа му, обикаляйки из стаята и ридаейки така силно, че цялото й тяло трепереше. Повече от двадесет минути тя моли Флетчър да си спомни поръчението, което Байрон бе промълвил за нея. „Поне няколко думи…“ Но Флетчър не можеше нищо да добави.
Със завещанието си Байрон оставяше на Огъста и нейните деца цялото си богатство (повече от сто хиляди лири извън шестдесетте хиляди лири, които идваха по линия на договора с лейди Байрон). Новият лорд, капитан Джордж Ансън Байрон, беше в материално затруднение. Анабела предложи да му отстъпи имота, който й бе преписан от мъжа й, защото дъщеря й и тя самата щяха да наследят богатството на Ноуъл. Той прие, защото нямаше друг начин да поддържа общественото си положение.
За две години Огъста пропиля това огромно наследство. Тя трябваше да се издължи на много кредитори, да плати дълговете от комар на своя съпруг, а и тези на синовете си, които се оказаха достойни последователи на баща си. Освен това тя бе жертва на различни опити за шантаж. Заплашваха я с публикуване на интимния дневник на Каролайн Лам, който съдържал признания на лорд Байрон за мисис Ли. Във всичките си затруднения тя бе подпомагана от лейди Байрон, която изпитваше към нея необикновено голямо снизхождение. През 1829 година обаче Огъста и снаха й престанаха да се виждат, защото тя бе злоупотребила с търпението на Анабела.
Остатъка от живота си лейди Байрон посвети на благотворителни цели. Тя основа в собствената си къща училище за възпитание на деца от различни класи. „Кастите са срам за Англия, както за Индустан“ — казваше тя. После се зае с организиране на земеделски и промишлени училища. Остана докрай предана и активна пропагандаторка на просвещението. Към края на живота си тя се сприятели с един пастор, Робертсън, който стана най-близкият й довереник. Тя сподели с него за Байрон всичко онова, което дотогава бе записвала само за себе си в своя дневник: „Байрон не беше скептик… Неговият бог беше бог на отмъщението… Различието, което той смяташе, че съществува между нас, го караше да се дразни така много от мен… Съзнавайки слабостта на собствения си характер, съвсем естествено бе да завижда на един друг, съвсем противоположен на неговия, или поне той го смяташе за такъв…“