Животът с Тривъниън стана невъзможен. Той бе настанил нова любовница в къщата си и принуждаваше Медора да им прислужва. Тя се обърна за помощ към майка си, която прехвърли на нейно име капитал от три хиляди лири (сумата, която Байрон бе дал на Огъста при раждането на Медора), но този влог бе неприкосновен и тъй като тя имаше нужда от налични пари, реши да пише на лейди Байрон. „Получих най-благосклонен отговор, пари и предложение за закрила на мен и дъщеря ми Мари.“ Лейди Байрон, която пътуваше тогава из Франция, повика Медора при себе си в Тур и я пое с детето й на своя издръжка.
Медора привличаше силно и по странен начин лейди Байрон. За трети път нещастната Анабела попадаше под Байроновото очарование. Много бързо тя призна на Медора причината за големия интерес, който имаше към нея. „Нейният съпруг бил моят баща.“ Лейди Байрон, която ненавиждаше името Медора, наричаше племенницата си Елизабет и помоли младото момиче да се обръща към нея с Пип, както някога я бе наричал един човек със същото лице. Медора приличаше на Байрон. Тя гледаше хората, които влизаха в стаята, в която тя се намираше, обръщайки и навеждайки неспокойно главата си, както бе правил баща й. Дори стилът на писмата й напомняше за Байроновия: те започваха с: Dearest Pip. „Dearest Pip — пишеше тя, — предполагам, че ще напусна Лондон в събота, защото не обичам да тръгвам на път в петък.“ Странна приумица.
Но щастието беше непоносим климат за една дъщеря на Байрон. „Неволята е най-добрата й приятелка — трябваше да признае Анабела — и тя не може да понася добрината.“ Скоро нейните сцени на гняв започнаха да напомнят за дните в Холнъби. Тя избяга в Париж, където, неспособна да мълчи, разкри тайната на своето рождение пред няколко души. „Поради липсата на предвидливост у майка й в ръцете на Медора попадна една връзка с писма, чернови и копия на писма, от които ставаше ясно, че тя е плодът на греха.“ Бериър, станал неин адвокат, писа на лейди Байрон, че отпуснатата от семейството пенсия (сто и петдесет лири) е недостатъчна. Байрон, който така обичаше съвпаденията, би забелязал, че това беше точно същата рента, с която собствената му майка трябваше да живее в Абърдийн.
Пенсията бе увеличена при условието, че касетката с документите щеше да бъде предадена на адвоката сър Джон Хюс, което бе направено. Но Медора не можеше да води скромен живот. Тя изхарчи предварително парите за няколко години напред и отново изпадна в мизерия. Тогава живееше в Сен Жермен. Повери дъщеря си Мари на сестрите от манастира „Рождество“ и отиде да прислужва у комендант дьо Грамон от 8-и хусарски полк. Ординарецът на коменданта, Жан-Луи Тайфе, се влюби в Медора. Той не можа да се ожени за нея, защото по онова време един войник на действуваща служба нямаше право да се жени, но понеже тя чакаше дете от него, той я изпрати да го роди в неговия край, Сент Африк.
Там се роди Жан-Мари-Ели Тайфе, внук на Байрон, признат от баща си и узаконен през 1848 година с брака на Медора и Тайфе, тъй като той бе вече освободен от служба. Интересно и доста вълнуващо е, че животът на Медора описва същата крива като тази на Байрон — след период на бурни страсти и похождения следваше период на изкупление. Станала чифликчийка в селото Лапейр, Медора Тайфе беше вярна на своя съпруг, гледаше добре децата си и проявяваше щедрост и милосърдие. Тя бе приела католическата вяра. От възпитанието, което бе получила, бе запазила вкуса си към музиката. В чифлика в Лапейр имаше пиано.
Това щастие продължи само една година. В 1849 година Медора почина точно когато щеше да навърши тридесет и шест години. „Цялото село й устрои вълнуващо погребение.“ Тя остави следното завещание: „Аз, Елизабет-Медора Ли, давам и завещавам всичките си земни имоти и рентата, която ми бе завещана от покойния лорд Байрон, на Жан-Луи Тайфе и на моите деца Мари и Ели… Заявявам тук, че прощавам на майка си и на всички, които така жестоко са ме преследвали, както се надявам, че и на мен ще ми бъде простено. Моля сър Джон Хюс да предаде на споменатия Жан-Луи Тайфе касетката, която съдържа моите документи и която се намира у него.“
Касетката не бе предадена на съпруга на Медора. Тайфе беше постъпил като камериер при господин Артур дьо Варокие в Тулуза и неговият баща направи постъпки пред френското посолство в Лондон, за да изиска касетката. Но адвокатът на посолството отговори, че в Англия било прието да се изгарят всякакви документи от неморално естество и че случаят с тези бил точно такъв. Така че съдържанието на касетката беше изгорено на 19 май 1863 година в кабинета на сър Джон Хюс пред секретаря на френското посолство.