Мари, дъщерята на Медора и на нейния зет Тривъниън, внучка на Байрон и на Огъста, беше хубава девойка, нежна и деликатна. Тя желаеше да се посвети на религията, но дълго време се колеба, защото майка й, умирайки, я бе помолила да бди над брат си Ели. Когато господин дьо Варокие взе момчето под своя грижа, тя съобщи желанието си в Сен Жермен-ан-Ле в манастира „Рождество“ и стана сестра Сен Илер. Тя знаеше произхода си. „Струваше й се, че има да изкупва повече грехове от всеки друг и понякога си налагаше по-тежки наказания, отколкото заслужаваше, и това й носеше утеха.“ В своя молитвеник тя бе нарисувала нещо като надгробен паметник на майка си с надпис Елизабет-Медора Байрон. Под рисунката бе написала (сменяйки той с тя) стихове от Ламартин:
Тя записваше мислите си; „Моят живот е като есенния лист, който трепти под бледия лъч на луната. Крехък е той, кратък е неспокойният му път.“ Говореше понякога за лорд Байрон със своите приятелки. „Този беден Байрон — казваше тя, — аз много го обичам.“ Почина в 1873 година, отговаряйки на литаниите на Дева Мария, които й шептяха сестрите до леглото й.
Нейният брат Ели, последен потомък на незаконния клон на рода, хубаво момче с червеникави коси, с волева брадичка, беше последователно счетоводител, търговски пътник, после комисионер на вина и почина в болницата в Сет на 22 януари 1900 година. Това бе рождената дата на Байрон.
„Всяко същество, към което се привързвам, загива трагично.“ Проклятието падна почти над всички жени, които Байрон бе обичал. Мери-Ан Чауърт беше нещастна отдавна. Към 1830 година я виждаха неделен ден в селската църква, „сломена от грижи и самота“. Муър, който бе решил след изгарянето на дневника да напише самият той животоописание на Байрон, отиде при нея да събере материали. Съпругът й Мъстърс отсъствуваше. Муър й изпя една от ирландските песни, които Байрон бе обичал, и мисис Мъстърс заплака. Нейният край бе ускорен от един бунт на тъкачите от Нотингам, които в момента на голямата реформа през 1832 година нападнаха къщата й. Тя трябваше да се подслони през нощта под един навес, настина и не след дълго почина на четиридесет и седем години. Нейната статуя се намира в църквата на Колуик.
Тереза Макри, момичето от Атина, се омъжи за един англичанин, Джон Блак, който бе дошъл след смъртта на Байрон за да се бие за гърците. Бе назначен за консул на Англия и остана в Гърция. Поемата бе направила Тереза Блак известна. Всички англичани, които минаваха през Гърция, се отбиваха при нея и тя, въздишайки, им говореше за Байрон. Когато обстоятелствата принудиха съпруга й да се премести в Мисолонги, тя направо се измъчи. Разговорите за Байрон, непрестанните въпроси за начина, по който се е запознала с него, накрая я накараха истински да страда. Нощем тя сънуваше Байрон, често настроен сърдито срещу нея и заплашващ. „Какво мъчение!“ — казваше тя на мистър Блак. „Как няма да го сънуваш, когато само за него мислиш?“ — отговаряше той малко ядосано.
Клеър никога не можа да прости на Байрон и когато Мери Шели помести в „Лодоре“ една възхвала за поета, тя й писа: „Боже мой! Как е възможно човек с Вашия талант да сметне за свое задължение да разкрасява онова, което беше само смесица от суета, лудост и всякакви долни слабости, които някога могат да бъдат съчетани в едно човешко същество?“
Каролайн Лам остана през целия си живот една великолепна комбинация от блясък, отчаяние и безразсъдство. През април 1824 година тя получи халюцинация: „Посред нощ мислех, че виждам лорд Байрон — извиках, скочих от леглото и исках да избягам. Той имаше ужасен вид и скърцаше със зъби; не говореше; косите му бяха прави; беше по-пълен от времето, когато го познавах, и далече не толкова красив.“ Месец след това тя научи от едно писмо на своя съпруг за смъртта на Байрон. „Каролайн — пишеше й той, — дръжте се благопристойно. Знам, че за Вас това ще бъде голям удар. Лорд Байрон е мъртъв.“ Тя бе започнала да се възстановява, когато срещата на погребалното шествие, а след това и публикацията на спомените на Медуин събудиха отново нейната лудост.
Книгата на Медуин беше жестока за нея. От него тя за първи път научи за ужасната поема: „Да си спомням аз за тебе!…“ Тя писа на Медуин: „Байрон никога не е могъл да каже, че нямам сърце. Той не е могъл да каже и че не съм обичала съпруга си. В писмата си непрестанно ми казваше, че от тях двамата обичам повече мъжа си и, повярвайте ми, единственото, с което го очаровах, бяха моята невинност, нежност и въодушевеност…“ Отдалечена от него, тя го разбираше по-добре. Да, онова, което Байрон можеше да обича у човека, беше невинността и младостта. Оттук идеше и любовта му към Мери Дъф, Маргърит Паркър, Едълстоун, Николо Жиро, по-късно Тереза и пажа Лукаш. Самата Каролайн известно време, през 1812 година, сигурно му бе харесала с привидната си чистота. Колко бързо го бе уморила…