След като прочете книгата на Медуин, тя изпадна в нервна криза. Но бедната й болна глава беше лекомислена и бързо я преодоля. Скандалът, причинен от тази книга, направи семейния й живот труден. Тя прекара зимата в Брокет Хол без съпруга си. Един от младите й съседи, Едуард Булуър, беше пленен от необикновено оригиналния й начин на разговор. Тя често го канеше. Животът в Брокет Хол оставаше все така „каролайнски“. В три часа през нощта тя изпращаше някой от пажовете си да събуди гостите, за да я слушат, като свири на орган. После им говореше за Байрон до зори. Показваше един пръстен, който той й бе подарил. Повери го на Едуард Булуър, казвайки му, че кара мъжете, които обича, да го носят. Малко по-късно му го взе и той го видя на пръста на друг млад мъж. Възмути се.
Лейди Каролайн се върна една вечер в Лондон, за да гледа Фауст. Декорът й хареса:
„Напомняше ми Байрон, този ангел, този опасен и нещастен Байрон, когото обожавам, въпреки че ми остави това ужасно наследство: Remember thee…“
Тя почина в ръцете на своя мъж на четиридесет и две години. „Поведението й — писа Уилиям Лам, — макар че бе малко ексцентрично, поне на вид, и малко неестествено, криеше обаяние, трудно за разбиране от хора, които не са изпитали ефекта му.“
Единствена графиня Гичоли, до която нещастието не се докосваше, успя да си създаде живот, в който призракът на Байрон беше само уважаван и приятен другар. В 1829 година лорд Мамсбъри я срещна в Рим на един бал у австрийския посланик. „Байрон бе умрял само преди пет години, а тя беше тогава на двадесет и девет. Станахме много добри приятели. Беше приятна за общуване: умна, лековерна като всички жени и обичаща забавленията. Тя бе напълно утешена от скръбта (първоначално много силна, както всички казваха), която бе изпитала от загубата на своя поет. Говореше с удоволствие за него и бе горда със завоеванието си…“ Госпожа Гичоли разказа на Мамсбъри, че „Байрон пишел прочутите си поеми на първия лист хартия, който му попадал… После отивал да й ги чете и смеейки се, ги поправял. Някога много се бе гордяла с него и много го бе обичала… Описваше го като човек с капризен характер, който в разговорите си се присмивал на страстта, която бликала в поезията на един всъщност твърде студен човек…“ Тя никога не бе обичала цинизма.
През 1832 година тя дойде в Лондон, посети „Хароу“, вечеря у семейство Дръри, отиде да се помоли на гроба на Байрон в Хъкнъл Торкард и накрая прекара при Огъста три часа, „говорейки непрекъснато за Байрон“. Вече петдесетгодишна, тя се омъжи за маркиз дьо Боаси, ексцентрична и много богата личност. Имаше красив дом в Париж. „Бе заменила италианската си миловидност с изкуствените маниери на гранд-дама, които съвсем не бяха в нейна полза.“ В нейния салон имаше портрет на Байрон, пред който тя заставаше с удоволствие, когато имаше гости, и с въздишка казваше: „Колко красив беше! Боже мой, колко красив!“ Съпругът й я представяше: „Госпожа маркиза дьо Боаси, моята съпруга… бивша любовница на лорд Байрон.“ След смъртта на маркиз дьо Боаси тя публикува спомени за Байрон, в които го описа като романтичен и нежен герой, какъвто той никога не бе искал да бъде.
Госпожа Гичоли бе предпазена от байроновското проклятие, защото не беше сантиментална. А Джон Кам Хобхаус се спаси благодарение на неосъзнатия си егоцентризъм. При реформата през 1832 година той бе възнаграден за напредничавите си политически убеждения. Получи място в кабинета и се задържа там дълго време. По-късно стана лорд Браутън и си спечели име на един от най-консервативните членове на своята партия. Умря на осемдесет и три години и остана известен с измислената от него формула: „Опозицията на Негово величество“.
Известно е също, че Тита е бил приет от фамилията Дизраели. Колкото за Флетчър, той основа фабрика за макарони, разори се, беше подпомогнат като всички от лейди Байрон и стана към края на живота си пазач на Голдън Скуеър, където човек можеше да го види с цилиндър, със златни галони и бастун в ръката да преследва децата от френското протестантско училище.