Как не бе знаел самият той тази простичка рецепта по времето на М. А. Ч.?
Накрая двамата приятели се завърнаха в Саутуел и Байрон се настани при Знатната вдовица, която временно се бе укротила. Горката жена изпадна в ужас, като видя сина си да пристига с двама слуги, коне и кучета. Не посмя нищо да каже, но се запита как ли щеше да се живее с цялото това „общество“. Байрон, който винаги беше откровен, не се и постара да скрие причината за семейното помирение. Той беше изразходвал целия заем, взет от лихварите. Нямаше пари нито за пътуване, нито дори за завръщането си в Кеймбридж за началото на учебната година. В Саутуел го привличаше единствено обстоятелството, че няма да харчи пари. Впрочем след няколко дни, с удивителната си способност да се приспособява, той свикна с града, създаде си ежедневна програма и се чувствуваше не по-зле, отколкото в „Тринити“.
Сега имаше в живота си нова цел — да стане поет. Тази идея му бе дала Елизабет Пигът. Веднъж тя му чете на глас стихове, а той й каза: „И аз пиша“ и й рецитира поемата си за Делъуор „В теб надявам се да прегърна“… Елизабет най-искрено се възхити. Един друг път, когато тя рецитира пред него стихове от Бърнс, той й каза: „Харесва ми ритъмът“ и съчини веднага стихове в същата стъпка.
Елизабет беше очарована от поемата, трогната от спомена за тази нещастна любов. Тя беше истинска приятелка на Байрон; едно от онези мили момичета, лишени от кокетство и способни на преданост, на които мъжете от глупост не обръщат внимание. Присмиваше се на свенливостта му. На дендито от Кеймбридж все още се случваше в моменти на притеснение да мърмори: „Едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, но Елизабет успяваше да го успокои с възхищението си. Предложи му да препише неговите стихове и да приготви един ръкопис за печат.
От този момент Байрон си създаде това, което най-много обичаше — привичка. Работеше нощем, лягаше си късно, ставаше късно и чак към обед пресичаше улицата, за да отиде при Елизабет Пигът и й предаде работата си. Ако в това време се отбиеха и други посетители, стеснителният поет се измъкваше през прозореца. Тогава отиваше при друг свой приятел, преподобния мистър Бийчър, пастора на Саутуел, млад човек и добър събеседник, с когото Байрон водеше дълги разговори за вселената и за съдбата. Бийчър се опитваше да убеди Байрон, че провидението, от което той се оплакваше, го е обсипало с най-различни дарове: произход, ум, скоро и богатство и най-вече „един талант, който го поставя над останалата част от човечеството“. „Ах, скъпи приятелю — казваше тъжно Байрон, като допираше пръст о челото си, — ако талантът ме поставя над останалата част от хората, то това (и показваше краката си) ме поставя много под всички.“ Често той отиваше при Бийчър със стихове в отговор на съветите, които предната вечер пасторът му бе давал:
В своето уединение в Саутуел Байрон се чувствуваше като стар отшелник, когото мъдростта и нещастията са научили на човеконенавистничество. Хранеше се на масата срещу Знатната вдовица, но четеше по време на яденето, за да я принуждава да мълчи. Когато беше в добро настроение, той отваряше пред нея вратата на столовата и съобщаваше: „Влиза почитаемата Кити Гордън!“ Следобедите си посвещаваше на спорта. Плуваше, гмуркаше се в реката, вземаше от приятелите си предмети, хвърляше ги във водата, за да си доставя удоволствието да се гмурне да ги търси; стряскаше целия Саутуел, стреляйки с пистолета си в градината, и яздеше кон, но доста лошо. Истинската цел на всичките тези занимания беше да остане слаб. Тежките физически упражнения бяха станали за него правило. Да играе крикет със седем жилетки и връхно палто на гърба, да не хапне нито парченце месо двадесет и четири часа, да яде веднъж на ден, да не пие капка бира — ето при каква цена си осигуряваше стройната слаба фигура и изящните бледи черти на лицето.