Всъщност Хобхаус имаше дълбок вътрешен подтик към сериозния живот. Той държеше на известното политическо влияние, което вече бе успял да си извоюва в университета. Беше обективен и казваше недостатъците на приятелите си в очите, а не зад гърба им, което беше почтено. Матюс и Хобхаус си разменяха заядливи писма: „Вашият меланхоличен характер, Хобхаус…“ Първата година Хобхаус беше гледал презрително този млад накуцващ лорд, който по глупашки начин се правеше интересен с бялата си шапка и светлосиви костюми, но Хобхаус обичаше поезията и в „Часове на безделие“ бе открил раждащия се талант. Към женските капризи на Байрон той проявяваше чисто мъжка другарска снизходителност. В малката група на Байроновите приятели той представляваше Здравият разум, а Матюс — Фантазията.
Последният от четиримата мускетари, които властвуваха в „Тринити“ през 1808 година, беше Скроуп Дейвис. По маниери той напомняше за Бръмъл, царя на дендитата. В облеклото му обаче нямаше нищо крещящо. Спокоен, сдържан, пълен с остроумие, той говореше със сух и хаплив тон, на който силното му заекване придаваше допълнително очарование. Дейвис беше най-големият съперник на Байрон в плуването и гмуркането. Той прекарваше по-голямата част от времето си в игра на комар — печелеше често, защото беше спокоен и съобразителен. Байрон играеше само за да се хареса на Дейвис, което му струваше упреците на Хобхаус: „Вие наистина трябва да оставите картите. Не е ли крайно недостойно и скандално да Ви виждат всяка нощ в най-долната компания на града?“
Но в групата Хобхаус представляваше малцинство, така че животът в „Тринити“ през тази година беше доста весел. Байрон беше довел един нов приятел, една опитомена мечка. Ръководството на колежа го попита какво смята да я прави. „Завеждащ катедра“ — отвърна той. Отговорът му не се хареса много. Освен това при Байрон пристигаха за вечеря от Лондон жокеи, картоиграчи и разни жени. Въпреки всичко Хобхаус високо го ценеше. В този младеж, когото никой не бе възпитавал, наистина нямаше нищо недостойно. Той проявяваше безгранична смелост, голямо желание да се излага на опасност заради другите и притежаваше едно чудесно качество — съчувствие към по-нискостоящите от него. От тримесечния си доход — сто двадесет и пет лири — той отделяше редовно пет лири за стария Мъри, прислужника на Нюстед. Трудното му детство го бе научило искрено да състрадава на бедните. Той раздаваше щедро и вечно беше без пари. Продължаваше да прави заеми и цифрата на дълговете му се качваше стремглаво нагоре. „Дали да не продам титлата си? — питаше той Хансън. — Колко струва едно баронство? Петнадесет лири? Това все пак е нещо за човек, който няма и пукнато пени.“ През януари 1809 година той дължеше повече от три хиляди лири на лихварите, осемстотин на мисис Байрон и хиляда на различни жени. През март писа: „Между нас казано, добре се наредих; дълговете ми, точно пресметнато, ще достигнат до пълнолетието ми девет или десет хиляди лири.“
Байрон работеше и същевременно водеше бурен живот. Първото издание на „Часове на безделие“ беше изчерпано. Той подготвяше друго, но подчинявайки поета на капризите и настроенията на човека, той съкращаваше или прибавяше текстове в зависимост от чувствата, които го владееха — любов или омраза. От известно време го предупреждаваха, че срещу него се готви враждебна и яростна статия за „Единбург ривю“, големия шотландски либерален орган. Откъси от нея били вече четени у лейди Холънд. Байрон посрещна болезнено тази новина. Въпреки това очакваше нападението в добро настроение и писа на Бийчър: „Кажете на мисис Байрон да не им се ядосва много и да се приготви духом да посрещне и най-голямата враждебност от тяхна страна.“