Бог знае в какво ли състояние щеше да остави Нюстед лорд Грей: „Самата аз не съм видяла Нюстед, но целият край говори, че е възмутително човек, който минава за благородник, да остави една къща в такова състояние.“
Въпросът, който обаче най-много я занимаваше, беше: „Сега, когато Байрон вече завърши образованието си, дали ще ме извика да живея с него в Нюстед и да поддържам къщата му?“ „Скъпа госпожо — писа й той, — засега нямам подслон нито за Хансън, нито за когото и да било… Ще живея по свой начин и доколкото може, повечето сам. Когато стаите бъдат готови, ще бъда щастлив да Ви видя: в този момент би било неблагоприятно и неприятно и за двама ни да бъдем заедно. Едва ли можете да ми се сърдите, че искам да направя къщата обитаема. През март (или най-късно през май) ще замина за Персия и до завръщането ми Вие ще бъдете моя наемателка.“
Той наистина завари Нюстед в невероятно западнало състояние. В парка „неговият“ дъб — дървото, с което свързваше съдбата си — умираше, полузадушен от бурени. Той го прочисти от тях, положи съответните грижи и го спаси. Да възстановява цялото абатство би било направо разорително, а и ненужно. Обзаведе една спалня, в средата на която постави голямо легло с колони и балдахин, закрито със завеси от китайска коприна. На стените окачи няколко гравюри: боксьора Джексън в красива синя дреха, портрета на стария прислужник Мъри, „единственият човек, когото той обичаше наравно с кучетата си“, и няколко изгледа от „Хароу“ и от колежите в Кеймбридж — „Кингс“, „Тринити“, „Джизъс колидж“; интересно бе каква нужда имаше да се обгражда със своите кумири. Дали не беше породена от чувството на самотност, изоставеност, от което бе страдал толкова още в детството си? Отначало той мразеше всяко ново същество или ново място. Но когато ги опознаеше, те ставаха част от самия него и той ги обожаваше. От прозорците на стаята си виждаше обграденото с тръстики езеро, лебедите, укрепленията на Лошия лорд и красивите обезлесени хълмове. Една врата водеше към празната каменна стая, която се считаше за посещавана от Духове — и наистина от време на време на някоя страхлива прислужница й се привиждаше нощем монахът с черната качулка. По вътрешно стълбище се слизаше до друга стая, която служеше за работен кабинет и за салон. Обзаведени бяха и няколко спални за приятели. Всичко друго — огромните сводести коридори, многобройните килии, които ограждаха манастира — остана празно и запуснато.
Колко обичаше той Нюстед! Там не му омръзваше да размишлява и мечтае — ту излегнат на софата, където прекарваше най-дълго време, опитвайки различни рими, нахвърляйки някоя поема, ту в градината, където работеше с истинска наслада, облегнат на дънера на един отсечен от Лошия лорд дъб, целият обвит в бръшлян, който му служеше и като естествена писмена маса.
Байрон не искаше да се запознава с владетелите на съседните замъци; някои от тях го посетиха, но той не им върна визитите. Прие една покана за вечеря в Анзли, която случайно срещнатият на полето Джек Мъстърс най-сърдечно му отправи, въпреки че знаеше за миналото. Байрон реши да подложи на изпитание чувствата си, като се види със своята М. А. Ч., станала вече мисис Чауърт-Мъстърс: „Вечерях снощи до една жена, към която като дете изпитвах такива чувства, на каквито са способни само децата и каквито мъжът не би трябвало да си позволява. Бях решил да се държа смело и хладнокръвно, но като я видях, цялото ми присъствие на духа се изпари и не отворих устни нито веднъж, дори за да се усмихна, камо ли за да кажа нещо, а и поведението на дамата беше почти толкова глупаво като моето, така че направихме на останалите много повече впечатление, отколкото ако се бяхме държали непринудено и равнодушно един към друг. Ще Ви се стори може би много наивно… Но какви глупаци сме ние, хората! Плачем за една играчка и също като децата не се чувствуваме задоволени, докато не я отворим, но за съжаление не можем като тях да се отървем от нея, хвърляйки я в огъня.“