Байрон

Някаква бавачка доведе едно момиченце на две години. Байрон изпита силна болка, като видя съчетани в това едва оформено личице ярките и привлекателни черти на бащата и очите, които той толкова често бе съзерцавал на Хълма на диадемата. Той гледаше съпруга, този силен мъж, който се хвалеше, че никога не е отварял друга книга освен „Робинзон Крузо“ и говореше за последната убита от него лисица. Кучетата от близката колиба лаеха; Мери-Ан стоеше мълчалива. Тя скрито наблюдаваше Байрон, който бе станал слаб и хубав. Когато се върна в Нюстед, той се хвърли на софата и написа следната поема:

Щастлива си. А аз не мога! Защо съм толкова злочест? И все ме мъчи тъй тревога — щастлива ли си ти и днес.

Видях детето ти за кратко и ме прободе гняв свиреп, но щом ми се усмихна сладко, целунах го заради теб.

Целунах го с въздишки скрити и в него татко му познах, а то ме гледаше с очите, в които все тъй влюбен бях.

Прощавай! Щом си тъй щастлива, аз няма да пророня глас, но да остана с теб не бива: твой, Мери, пак ще стана аз.

Не бива тая страст проклета пак споменът да разгори. Къде е приказната Лета? Стихни, сърце! Или умри!

Единствените хора, с които имаше желание да се вижда, бяха приятелите му от Кеймбридж. Той се гордееше с имението си и искаше да им го покаже. Пръв пристигна Хобхаус. На Байрон му беше много приятно да живее с Хобхаус; в приятелството им имаше и сръдни, и грубовато проявени чувства на преданост. Те прекарваха часовете заедно, но всеки зает със своята работа, като стари и привързани един към друг съпрузи. Байрон пишеше сатирата, която ставаше всеки ден все по-остра, а Хобхаус, заразен от него, работеше над философски поеми. Щом се уморяха от писане, те се събличаха и се гмуркаха в езерото или ако времето беше много студено — в един басейн, който Байрон бе накарал да изкопаят в подземието на манастира. Забавляваха се и с дресиране на кучето — нюфаундленда Боутсуейн: Байрон скачаше с дрехите във водата и се преструваше, че се дави, за да накара кучето си да го спасява. Старият Мъри им сервираше. Неведнъж Хобхаус виждаше Байрон да пълни чаша с мадейра и да я подава през рамото си на Мъри, застанал зад стола му, и да казва със светнало от сърдечност лице: „За Ваше здраве, стари мой приятелю!“

Този живот бе приятен, но съседството с Анзли оставаше мъчително за Байрон. Почти непоносимо е да живееш близо до жена, която си обичал. Изненадана от хладното поведение на човека, чиято пламенност е познавала, тя започва да проявява благосклонност. Надеждата — спътник в трудни минути — отново леко се пробужда. Онзи, който я изпитва, знае, че е напразна. Най-добрият лек е бягството и Байрон реши напролет да замине. Той споменаваше за това пътуване по време на посещенията си в Анзли. Мери невинно го запита защо иска да замине и получи отговор в стихове:

Щом от едема бе изгонен, Адам пред неговия вход прокле, смутен от сладък спомен, очакващия го живот.

И с мен е тъй! И аз съм длъжен, лишен от твойте красоти, край тебе да блуждая тъжен и споменът да ме гнети.

След бягството си ще желая да бягам от съблазни сам; не мога аз да гледам рая, не искайки да бъда там.

Той криеше тези стихове от Хобхаус, който ненавиждаше сантименталностите и „тези абсурдни същества — жените“ и боготвореше стихоплетеца Поуп — остроумен и умерен класик.