Отхвърлени от морето, те решиха да отидат до Гърция по суша. Това беше една приятна разходка на кон през планините. Вечер сулиотите, които ги придружаваха, пееха песни, а Байрон с помощта на преводача ги записваше на английски. Накрая пристигнаха в равнината и отседнаха в малкия град Мисолонги, разположен на края на огромна лагуна. Бяха вече в Гърция.
Байрон беше развълнуван. Още от малък той бе обикнал тази страна благодарение на поетите и историците. Не остана разочарован. За очи, свикнали със суровата природа на Севера, с обвитите в мъгла пейзажи, с движещите се като платна облаци, индиговосиньото небе, прозрачният въздух, каменистите планини, облагородени от пръснатите тук-там жълти и оранжеви краски, представляваха една картина на райска светлина и блаженство. Той прекоси Лепантския залив, най-напред до Патрас, белия укрепен град, после в обратна посока и слезе на сушата в подножието на Парнас. Всяка дума на водача събуждаше у него спомен. Това беше страната на Мелеагър и на Аталанта, на глигана от Еримант. Онзи заснежен връх в далечината беше Хеликон, а да лежи до светилището на Пития, беше за него вълнуващо преживяване. В Делфи Байрон и Хобхаус издялаха имената си върху колоните на един храм. Над главите им прелитаха големи птици. Байрон ги взе за орли, а Хобхаус — за соколи. Но и Хобхаус се въодушеви, като наближиха Атина. Към естествената красота на тези места се прибавяха и други величави достойнства. Смелостта, любовта към свободата, преклонението пред красотата, красноречието, най-големите човешки добродетели се бяха родили на тая суха и девствена земя.
Най-после, на 24 декември 1809 година, след като бяха яздили цяла сутрин през борови и маслинени гори, един от водачите се провикна: „Господарю! Господарю! Селото!“ Това беше Атина. Някъде долу в равнината на значително разстояние се виждаше един град, разположен около висока скала, а отвъд града морето.
Водачът не грешеше. Атина тогава беше голямо село. Турците бяха завладели града и понеже се чувствуваха повече завоеватели, отколкото управници, го бяха изоставили на произвола на съдбата. В откритото кафене близо до базара наклякали аги пушеха наргилетата си и се смееха. Акрополът бе зает от турски гарнизон. Байрон и Хобхаус се изкачиха да го разгледат, като носеха на отоманския управител подарък захар и чай. Този изгладнял служител ги посрещна много добре, тъй като от заплатата си — сто и петдесет гроша — трябваше да плаща и на войниците. Разведе ги сред белите развалини на храмовете. „Ах, милорд — каза Флетчър, — какви камини могат да се направят от този мрамор!“ Байрон изглеждаше повече заинтересован от възпоминанията за Перикъл, отколкото от красотата на Партенона. „Гледай — възкликна Хобхаус, — това е наистина грандиозно!“ — „Прилича много на Маншън Хаус“ — отговори студено Байрон.
Но той бе натъжен от контраста между миналото величие на тези места и сегашното им окаяно състояние. Дали не дължеше на Нюстед този вкус към разрушени сгради и разгромени империи? Не намираше ли в тях смътен символ на собствената си съдба? Причината бе по-сложна. Със смелостта си, с постоянното чувство на отегчение, с необходимостта си от бягство, той принадлежеше към онзи вид мъже, родени за действие. Знаеше го много добре. Следеше с възхищение и завист стремителния възход на Бонапарт. Но недъгът му го осъждаше на живот без блясък; той вкусваше едновременно величието и падението от действията на другите. Както някога бе обичал да седи сред гробовете на хълма на „Хароу“, така сега обичаше да мечтае върху изпочупените колони на огромното гробище на някогашни империи, което се простира сред кипариси и борове от Гибралтар до Хелеспонт.
Ако в Португалия робското положение на народа бе направило силно впечатление на Байрон, то тук, в страната на Милтиад и Темистокъл, той изпита дълбоко възмущение. Ръкописът на „Чайлд Харолд“ се изпълни с пасажи на възвание към бунт: