Пътуването из Ориента потвърждаваше това схващане. Навсякъде, където бе минал, Байрон бе намерил живота суров, пороците всеобщи, смъртта вездесъща и лесна. Фатализмът на мюсюлманите беше подсилил неговия. Отношението им към жените му бе харесало. Многобройността на религиите му бе доказала слабостта им. Той се бе завърнал със съмнения, в които беше твърдо убеден. В тази дълга самота бе научил няколко истини за себе си. Сега знаеше, че е щастлив само когато е извън закона. Беше обикнал тези страни, в които не се грижеше за никого и в които никой не се грижеше за него. Разстоянието го бе научило на презрение. Можеш ли да се вълнуваш от враждебната статия на един досаден поучител, когато Средиземно море и Атлантическият океан текат между теб и него, когато шумотевицата на списанията от крайния Север е заглушена от бученето на Хелеспонт? Занапред, ако работите му в Англия не вървяха добре, щеше да знае, че на разстояние петнадесет дни път по море ще намери белите острови под вечно синьото небе.
Сам на палубата на фрегатата, той гледаше как вълните се надигат и спадат. Към какво го водеше това дълго завръщане? Към майка му? Той нямаше намерение да я вижда за дълго. „Бъдете така добра да приготвите моите стаи в Нюстед, но ме считайте само за гост. Трябва да Ви уведомя, че от доста време съм пълен вегетарианец, не ям нито риба, нито месо, така че очаквам да намеря достатъчно количество картофи, зеленчуци и бисквити; вино не пия. Имам двама прислужници — и двамата хора на възраст, гърци… Не очаквам да ме безпокоят много посетители; ако идват гости, ще ги посрещате Вие, защото аз съм решил никой да не смущава уединението ми. Знаете, че никога не съм обичал обществото, а днес — по-малко от всякога.“ Единственото му желание като собственик бе да отдели част от чифлика на някой си Б…, за да даде на Флетчър малко имот. „Ще се огранича (като Бонапарт) с раздробяване на царството на мистър Б…, за да издигна един отрязък от него в княжество за маршал Флетчър! Надявам се, че управлявате моята малка империя и разходите около нея с предпазлива ръка.“
Освен майка си кого ли друг щеше да намери? Хобхаус? Нямаше никаква вест от него; разправяха, че отново бил навлякъл „грозното войнишко облекло“. Ходжсън? Да, безсъмнено, но той бил станал набожен. Огъста? Почти я бе забравил. Какво, дявол да го вземе, щеше да прави в тази страна? Да се занимава с нюстедските чифликчии, да продава въглищата на Рочдейл, да връща дългове в Лондон? Долнопробни занимания. С кого щеше да се вижда? О, там беше и Далъс, онзи приветлив и услужлив Далъс: „След двегодишно отсъствие отново пътувам към Англия. Видях всичко по-забележително в Турция и по-специално Троада, Гърция, Константинопол и Албания… Не считам, че съм направил кой знае какво по-различно от останалите пътешественици, с изключение може би на това, че преплувах Дарданелите от Сестос до Абидос — доста прилично постижение за един модерен човек“.
Втора част
Той се бе родил с нежно и любещо сърце: но излиянията и чувствителността му предизвикваха подигравките на приятелите му. Беше горд, амбициозен; държеше наивно на мнението на другите; още като дете се бе научил да крие онова, което считаше за срамна слабост. Постигаше целта си, но победата му струваше скъпо. Можеше да скрива от другите вълненията на прекалено нежната си душа, но затваряйки ги в себе си, той ги изживяваше сто пъти по-мъчително.
Основният смисъл на живота е усещането, че живеем дори и чрез страданието. Тъкмо тази „неугасима жажда“ ни кара да се стремим към играта — битката — пътешествието — към каквито и да било действия, които ни носят силни усещания и чиято неделима част и главно очарование е вълнението.