Далъс не можа да сдържи въодушевлението си и още на 16-и вечерта писа на Байрон, който бе отишъл да посети „Хароу“: „Съчинили сте една от най-прекрасните поеми, които някога съм чел. Бях така очарован от «Чайлд Харолд», че я изчетох на един дъх.“
Но когато се срещнаха отново, той остана силно изненадан от пренебрежението, с което Байрон, без да се преструва, говореше за тази творба. „Това е всичко друго, но не и поезия.“ Той бил показвал поемата на един добър критик, който не я одобрил. Нима Далъс не бе видял забележките в полетата на ръкописа? Най-важното беше да се намери колкото може по-скоро издател за „Хораций“. Далъс имаше склонността да държи на своето: „Вие ми дадохте «Чайлд Харолд» и аз съм толкова убеден в достойнствата му, че ще го публикувам.“
Байрон беше писал на майка си, че е задържан в Лондон от Хансън, за да подписва някакви документи, и веднага щом се освободи, ще я посети. Доста хладно писмо за един син, който се завръща след двегодишно отсъствие. То започваше със „Скъпа госпожо“, но последната фраза звучеше по-сърдечно: „Считайте Нюстед за Ваша къща, не за моя, а мен — само за гост.“ Щастлива ли бе от това завръщане самотната жена? През тези две години тя бе преживяла много тревоги. От гордост бе решила да не похарчи нито пени за сметка на своя син по време на престоя си в Нюстед; с пенсията си можеше да издържа себе си и една прислужница, но не и градинаря. Ето защо бе предложила на Хансън да го освободи: „Няма никакъв смисъл да се поддържа градината на лорд Байрон, защото не се произвежда нищо, което да му носи доход.“ И представи на Хансън следния бюджет:
| Работна ръка за градината | 156 лири |
| Пазач на дивеча | 39 лири |
| Джон Мъри | 50 лири |
| Една прислужница | 30 лири |
| Куче вълча порода | 20 лири |
| Мечка | 20 лири |
| Данъци | 70 лири |
| Всичко | 385 лири |
Но тъй като нямаше 385 лири приход, как да се оправи? „Намалих разходите си, доколкото можах. Преди година освободих прислужницата. Изпратих две от кучетата на чифликчиите (които те гледат безплатно), а мечката — горкото животно — почина внезапно преди петнадесетина дни.“ Истинско писмо за една Катърин Гордън. Освобождаваше прислужници, за да прави икономия, а се грижеше за една мечка до последния й ден.
От заминаването на Байрон я измъчваше мисълта, че повече няма да го види. Като получи писмото от Лондон, каза на камериерката си: „Странно ще е, ако умра, преди да се е завърнал Байрон.“ Същата тази седмица мисис Байрон се разболя; леко неразположение, което се усложни от пълнотата й и от едно непредвидено обстоятелство — сметката на тапицера я доведе до нервна криза, по време на която тя получи мозъчен кръвоизлив и почина, без да дойде в съзнание.
Байрон, който беше още в Лондон, спореше с Далъс и се занимаваше с преследването на някакъв памфлетист заради една клевета, тъкмо се канеше да замине за Нюстед и Рочдейл, когато му съобщиха за заболяването на майка му. На другия ден, 1 август, той научи за смъртта й. Байрон винаги бе вярвал в съвпаденията; на съдбата на Байронови й бе хрумнало да го посрещне с най-жестокото и неочаквано нещастие. На път за Нюстед той писа на Пигът: „Бедната ми майка вчера е починала и аз отивам да я съпроводя до семейната ни гробница… Слава богу, последните й мигове са били спокойни. Казаха ми, че не е страдала много и не е разбрала състоянието си. Сега осъзнавам истинността на думите на мистър Грей: «Човек може да има само една майка.» Мир на праха й!“
Като пристигна в абатството, прислужниците му разказаха как се бе развило заболяването. През нощта една камериерка, мисис Бай, чувайки дълбоки въздишки, влязла в стаята и намерила Байрон седнал до трупа на майка си. „Ах, мисис Бай — казал той, облян в сълзи, — на този свят имах само една приятелка и я изгубих!“ Въпреки бурните им разпри между тях винаги бе имало чувство за здрава връзка, което се дължеше на сходството в характерите им. Тя беше мъртва, а смъртта, давайки повод за тъжни и поетични размишления върху човешкото съществуване, привързваше Байрон към спомена за нея. Същата вечер той писа на Хобхаус: „Като гледах разлагащата се вече плът на съществото, от което съм произлязъл на този свят, аз се питах съществувам ли наистина и наистина ли тя е престанала да съществува. Изгубих тази, която ми дари живота, и неколцина от онези, които го правеха щастлив. Нямам нито надежда, нито страх от гроба.“ В деня на погребението Байрон отказа да придружи траурното шествие. Изправен на входа на абатството, той гледаше как се отдалечава към малката църква „Хъкнъл Торкърд“ тялото на майка му, следвано от чифликчиите. После извика Робърт Ръштън, с когото имаше навик да се боксира, и го накара да донесе ръкавиците. Само мълчанието и необичайната сила на ударите му издаваха неговите чувства.