След завръщането си Байрон бе разменил отново няколко писма със сестра си Огъста. Не я беше видял, но знаеше, че е нещастна. Полковник Ли, за когото толкова бе желала да се омъжи, се беше оказал развратник и комарджия, който десет месеца от годината не живееше в къщата си — връщаше се само за конните състезания в Нюмаркет и за да направи някое дете на жена си. „Аз губя роднините си — пишеше Байрон на сестра си, — а Вие увеличавате броя на Вашите; кое от двете е по-добро, само господ знае…“ Тонът на писмата им бе променен. Байрон не беше вече малкият брат, който търсеше закрила. Въпреки че Огъста беше навършила вече двадесет и седем години, той се чувствуваше много по-възрастен от нея и беше съчувствено и почти бащински настроен. „Лека нощ, дете мое“, завършваше той писмата си. Тя беше малко смутена от този брат, който сега й се струваше непознат и окичен със славата на далечни пътешествия. „Започнах едно писмо до Вас, но после го скъсах от страх да не Ви отегча.“ Въпреки това тя пишеше дълги, объркани послания на жена, обезпокоявана постоянно от виковете на някое дете или оплакванията на зле платена прислужница; претрупани с многоточия, удивителни и с подчертани думи и изречения. Тя настояваше той да се ожени: „Радвам се да узная, че сте преодолели предразсъдъците си срещу нежния пол дотолкова, че да се решите на брак; но бих искала моята бъдеща снаха да притежава и други прелести освен богатство, макар разбира се, това също да е много необходимо.“
Той отговори: „Колкото до лейди Байрон, намеря ли някоя достатъчно богата, за да ми подхожда, и достатъчно безразсъдна, за да ме хареса, ще й дам възможност да ме направи нещастен, стига да може. Това, което ме привлича, са парите; а жените са все една стока — колкото е по-възрастна, толкова по-добре, защото тогава ще имаме възможността да я видим по-скоро на небето… Питате ме за здравето ми; поносимо слаб съм — състояние, което поддържам с упражнения и строг режим. Не смятам, че съм се обогатил кой знае колко от пътуванията си, ако не се считат повърхностните ми познания по два езика и навикът да дъвча тютюн.“
Позата, която бе възприел, му беше приятна; той плащаше с доста мъчителна самота правото да презира мъжете и жените, но това презрение имаше своето очарование. Той беше лорд Байрон, барон Байрон Рочдейлски, Тимон Нюстедски, мизантропът. След смъртта на кучето си не обичаше вече никого освен спомена по него, един опитомен елен и три гръцки костенурки. Щеше да се ожени за някоя стара богата наследница, а колкото до имуществото му… Байрон направи едно странно завещание: Нюстед оставяше на Джордж Ансън Байрон, Рочдейл трябваше да се продаде и огромната сума от седем хиляди лири да се изплати на Николо Жиро от Атина и Малта при встъпването му в пълнолетие; Флетчър, Джон Мъри и прислужникът грък, Деметриус Зографо, получаваха по петдесет лири годишно; Робърт Ръштън получаваше същата сума и още хиляда лири при навършване на пълнолетие. Байрон завещаваше мелницата на Нюстед на Флетчър, библиотеката си на Хобхаус и Дейвис. Беше добавил: „Желая тялото ми да бъде положено в гробницата в градината на Нюстед без никаква церемония или служба и без да се гравира никакъв надпис освен името и възрастта ми. Желая също вярното ми куче да не бъде извадено от този гроб.“ Адвокатите протестираха срещу тази клауза, но Байрон им я наложи.
Той направи няколко пътувания до Лондон през октомври и ноември, после се върна да прекара коледа в Нюстед. Зимата вече бе дошла; поляните бяха покрити със сняг, абатството, почти празно, беше приятно тъжно. Посетиха го двама приятели. Единият беше Харнис, куцото момче, което Байрон бе покровителствувал в „Хароу“, другият — Ходжсън, приятел от Кеймбридж, който се готвеше да стане духовник. Харнис беше на двадесет и една години, Байрон на двадесет и три, Ходжсън на двадесет и осем. Прекараха три приятни седмици. Байрон оглаждаше „Чайлд Харолд“, другите двама работеха свои неща. Вечерно време говореха за поезия и религия. След пътешествието си Байрон смяташе, че има ясни схващания върху религията: „Ако хората, които живеят в Тамбукту, Таити или някоя Terra Incognita и които никога не са чували или сънували за Галилея и нейния пророк, могат да бъдат спасени, за какво е необходимо тогава християнството? Ако не могат да бъдат спасени без него, защо тогава не са всички източноправославни? Малко безмилостно е да пратиш един човек да проповядва в Юдея и да оставиш другите хора на света — негри и тям подобни — в тъмнина, равна на кожата им, без лъч светлина, който да ги изведе по-високо. Кой ще повярва, че господ е искал да осъди на вечни мъки в ада някои хора за това, че не знаят нещо, на което никога не са ги учили?“