За Ходжсън, макар да се готвеше за духовник, беше трудно да обори метафизичните схващания на Байрон, защото той не ги разбираше: „Аз не съм платонист, нищо не съм, но предпочитам да съм каквото и да е друго, само не и член на една от седемдесет и двете секти, които се разкъсват помежду си в името на любовта към господа… Колкото до безсмъртието, ако трябва да възкръсваме, защо тогава да умираме? Струва ли си скелетите ни да се привдигнат някой ден, както твърдите вие? Надявам се във всеки случай, че ако възкръсна, ще имам по-добри крака от тези, с които си служа вече двадесет и две години, в противен случай ще ме изблъскат от опашката, която ще се образува пред рая.“
След празниците гостите го напуснаха и той остана съвсем сам, изоставен дори от прислужничките-любовници, защото бе открил, че една от тях, по която малко повече се бе увлякъл, го мамеше с някакъв селянин. Незначителна случка, която обаче силно го ядоса. „Имам една молба към вас — каза той на Ходжсън, след като му бе разправил историята, — никога в писмата си да не ми говорите за жена и да не ми правите и най-малък намек за съществуването на този пол.“
И наистина нямаше нито едно същество на света, на което да може да се опре. Той съжаляваше за крясъците на малките италианци под портокаловите дървета близо до паметника на Лизикрат. „Ставам нервен… Климатът ви ме убива; не мога нито да чета, нито да пиша, нито да се забавлявам, нито да забавлявам другите. Дните ми минават без работа, а нощите ми без покой; много рядко се виждам с хора, а и когато ги видя, ги избягвам.“ Какво да прави в този зимен и мрачен Нюстед? Да продължи „Чайлд Харолд“? За това му трябваше слънце и синьо небе: „Не мога да описвам неща, които са ми толкова скъпи, седнал край огъня от въглища.“
В едно твърде интимно и искрено писмо, адресирано до един от приятелите му, той казваше: „Последните години от живота ми представляват продължителна борба срещу чувствата, които направиха първата част от живота ми толкова горчива; макар и да мога да се похваля, че до голяма степен съм ги победил, има още моменти, в които съм така наивен, както преди. С никого не съм споделял това, не бих го споделил дори и с Вас, ако не се страхувах, че бях малко груб и исках да Ви обясня причината. Но Вие знаете, че не съм от Вашите джентълмени-страдалци, затова нека не обръщаме внимание.“ Наистина той никога не бе споделял с някого толкова, но явно там беше ключът на противоречията му. От години се бореше да убие в себе си сантименталиста, който го бе карал жестоко да страда. Прекалено смел и доблестен, за да се харесва в ролята на „джентълмен-страдалец“, но сигурен, че е изгубил всякакво доверие в жените и мъжете, той се опитваше да живее като човек на удоволствието — без любов и без приятелство. Нещастието беше в това, че подтискайки чувствата си, той се измъчваше до болка.
Има хора, които, след като са страдали и навикът или забравата са излекували страданието им, проявяват необикновен стремеж към мъката, защото, правейки живота ни непоносим, тя го изпълва в същото време с такива ярки чувства, които прикриват празнотата му. Байрон бе започнал своя живот с една голяма любов. Тази любов бе завършила с неуспех, но беше дала на това дете нуждата от любовно вълнение, което му бе станало необходимост. Както пътешественикът, който си е повредил небцето от силните подправки, намира блудкава всяка здравословна храна, така и Байрон с безразличието, което носеше в сърцето си, не усещаше вече вкуса на живота. Мислеше се готов да тръгне подир всяко силно преживяване, дори порочно, стига то да можеше да му върне постоянно бягащото от живота му чувство. На същия този Ходжсън, който го бе насърчавал да бъде по-весел, той изпрати едно послание в стихове, в което пак си спомняше за Мери Чауърт:
„Горкото момче не мисли и дума от всичко това“ — отбеляза в полето снизходителният и оптимистично настроен Ходжсън. Но Байрон беше по-нещастно и сложно същество, отколкото го смятаха приятелите му.