Байрон повика Далъс на Сейнт Джеймс стрийт и му издекламира доста театрално своята реч, която не беше лоша. Той описваше страданията на работниците, „хора, чието главно престъпление очевидно е бедността… И какви мерки предлагате?… Страданията да завършат със смърт?… Няма ли във вашето законодателство вече достатъчно смъртни наказания?… Нима мислите, че изгладнелият нещастник, който не се стресна от щиковете ви, ще се уплаши от бесилките ви?…“ Ораторът беше блестящ, но малко краен. Не беше благоразумно да каже пред това събрание, че „и в най-окаяните провинции на Турция не е срещнал такава нищета, каквато се среща в сърцето на християнска Англия“.
Тази реч привлече вниманието на либералните среди върху младия пер и му отвори салоните на Холънд, от които енергичната лейди Холънд бе направила една от интелектуалните и социални крепости на Лондон.
Няколко дни по-късно Мъри публикува първите две песни на „Чайлд Харолд“. Байрон до последния момент се съмняваше в стойността на поемата си. Говореше за нея плахо. Далъс, уплашен от отговорността, която бе поел, също беше неспокоен. И все пак възможно бе да има успех. Мъри, предприемчив и опитен издател, отдавна бе започнал да говори на приятелите си за „Чайлд Харолд“. Той предварително бе разпространил „избрани страници“ от книгата сред писатели и светски хора, които можеха да „лансират“ произведението. Роджърс бе получил поемата на коректури още през януари. Прочитайки я на глас пред сестра си, той й бе казал: „Ето нещо, което въпреки цялата си прелест няма да се понрави на публиката: няма да харесат нито плачливия и недоволен тон, нито разгулния начин на живот на героя.“ Уверен в неуспеха на поемата, той взе да хвали новия поет и да цитира строфи, с което възбуди любопитството на хората. Роджърс имаше влияние в няколко литературни салона и по-специално в салона на лейди Каролайн Лам, която той въздигаше „до небесата“ заради остроумието й. Той й занесе коректурите, като я помоли да не ги показва на никого. Тя обаче още същия ден обиколи града, разказвайки на всички, че е чела новата поема и че тя е чудесна. На Роджърс каза: „Трябва да го видя. Умирам от желание да го видя!“ — „Той куца — отвърна Роджърс — и си гризе ноктите.“ — „Ако ще като Езоп да е грозен, аз трябва да го видя!“
Скоро всички жени започнаха да мислят като нея. Животът на Байрон се промени тъй внезапно, както става с героите от източните приказки — сякаш чрез магическата пръчка на вълшебника. „Една сутрин се събудих и се видях прочут“, писа той. И наистина точно така беше. Вечерта Лондон бе за него пустиня, населена от трима-четирима приятели; на другия ден — град от „Хиляда и една нощ“, осеян с разкошно осветени дворци, които отваряха вратите си за най-прочутия млад англичанин.
Голямото светско общество (или както казваше Байрон — четирите хиляди души, които стоят будни, когато всички останали спят) има склонността бързо да се поддава на възторг или на възмущение; сред тези мъже и жени, които се виждат всеки ден и всяка вечер, новата слава си пробива път с мълниеносна бързина. Впрочем те имаха нужда да се възхищават от някого. Френската революция, после Бонапарт бяха породили у хиляди млади европейци големи надежди, които Наполеон разруши. Особено в Англия чувството към тщеславието беше силно развито в това общество, което се бе преситило от удоволствията, защото лесно ги постигаше, от военните амбиции — поради дългите войни, и от политическите си амбиции — поради дълготрайното управление на едно консервативно правителство, останало непоклатимо.
От безсилие или страх поетите не бяха изразили тази скрита досада. „Чайлд Харолд“ за пръв път откликваше на тъжния скептицизъм на едно разочаровано поколение. Изкуството най-после се докосваше до живота. Най-после един млад съвременен англичанин, подобен на тези, които го четяха, откриваше Европа от 1812 година такава, каквато я бяха направили революции и войни. За народ, лишен цели десет години от всякакъв досег с живота на континента, разказът за едно пътуване в Албания при сулиотите беше по-интересен, отколкото едно пътуване в Индия или из островите на Тихия океан. Поемата „Чайлд Харолд“ бе придружена от смели политически бележки — нещо съвсем ново, което очароваше читателите. Това беше поема за морето и потомците на викингите, лишени от достъпа до океана поради Блокадата, вдишваха чрез него вятъра, наситен с белите пръски на морската пяна, чийто солен вкус започваше да им липсва. Отпорът на консервативните критици всъщност беше от полза за Байрон. Смешни бяха упреците им в „Куортърли ривю“ например за това, че Байрон говорел с презрение за „занаята на побойника“. Критиците добавяха: „Питаме се с безпокойство дали това не е мнението на един кралски пер за британската армия.“ В продължение на двадесет години всички поети се бяха подчинявали на изискванията на официалната власт. В историята на един народ винаги идват моменти, когато точно на привилегированите започва да им досажда плиткоумието на установения ред. „Чайлд Харолд“ се появяваше именно в такъв един момент от живота на Англия.