Понякога се случва след триумфалния успех на дадено произведение самият автор да разочарова публиката. В случая не беше така — авторът имаше не по-малко достойнства от творбата си. Той произхождаше от стар благороднически род и светското общество му беше признателно за авторитета, който донесе неговият гений на тази често атакувана класа. Беше млад, красив; „сиво-сините му очи горяха трескаво през дългите мигли… Бледият бистър тен правеше лицето му нежно… Устните, красиво очертани като у жена, говореха за чувственост и своенравие.“ Дори недъгът му допълваше интереса, който имаха хората към него. Мрачната история на героя му всъщност беше неговата. Нали знаеха, че като Чайлд Харолд той самият се връщаше от Гърция, от Турция? Приписваха му непрестанната тъга, самотата, нещастията на Чайлд. Едно произведение на изкуството трябва да внуши на читателя, че онова, което описва, е истинско, но колко по-силно и по-непринудено е внушението, когато публиката — с право или не — смята, че то е преживяно от самия автор.
Целият град говореше само за него. Тълпи от известни хора молеха настойчиво да се запознаят с Байрон или оставяха визитните си картички. Спрелите пред вратата му коли пречеха на движението по Сейнт Джеймс стрийт. В една книжарница беше изложен екземпляр на „Чайлд Харолд“, специално подвързан по поръчка на принцеса Шарлот, дъщерята на регента. Самият регент пожела да му бъде представен Байрон и дълго разговаря с него за поети и поезия. Вечерите в Мейфеър преминаваха в разговори за Байрон, от които се долавяше само непрестанният шепот: „Бай’рн, Бай’рн.“ По онова време всеки „сезон“ имаше своя политически, военен или литературен лъв. Байрон нямаше съперник на вечерите през 1812 година.
Той опозна „това блестящо от скъпоценни камъни, пера, перли и коприна море“. Жените с вълнение си представяха голямото абатство, престъпните страсти и „мраморното Сърце“ на Чайлд Харолд — толкова силно желано заради това, че бе отхвърлено. Той веднага бе обсаден от очарована женска тълпа. Жените се страхуваха от него и изпитваха удоволствие от този страх. Разговаряйки с него на прага на една стая, лейди Розбъри бе почувствувала изведнъж сърцето си така силно да бие, че едва бе успяла да му отговори. А той самият, открил вече ефекта, който беше произвел, изпитваше омагьосващата сила на своя поглед „изпод вежди“. Далъс го чу веднъж, че чете на глас „Чайлд Харолд“. Вероятно търсеше да открие в самия себе си онова, от което другите се възхищаваха. „Убеден съм — предрече Далъс, — че младежката му меланхолия отсега нататък завинаги ще изчезне от неговия живот.“
Далъс се лъжеше. Тази меланхолия беше част от личността, която бяха харесали читателите на поемата, и Байрон много добре го разбираше. Знаейки, че тези, които го канеха, очакваха да посрещнат Чайлд Харолд, той влизаше в салоните с мрачно, пренебрежително изражение, прикривайки зад една подчертана сдържаност наследствената стеснителност на Байронови. „Лорд Байрон — пишеше лейди Моргън, — авторът на великолепния «Чайлд Харолд», е студен, мълчалив, сдържан в поведението си.“ Вече не му се случваше, както по времето на Елизабет Пигът, да шепне отчаяно „едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, когато го представяха на някоя жена. Но зад няколко сухи думи той скриваше голямото си смущение. В това общество, тъй живо и колоритно, което изведнъж така шумно го посрещаше, след като дълго време го бе пренебрегвало, той нямаше нито един роднина, нито един приятел. Тези мъже и жени изглеждаха познати още от детските си години, наричаха се помежду си с малките си, а не с фамилните си имена. Той не знаеше нищо за тях. Страхуваше се да не стане смешен с маниерите си от Саутуел, с недъга си и самият този страх му придаваше очарование, което той още не осъзнаваше. Застанал неподвижен в отвора на някоя позлатени врата заради болните си крака, докато другите танцуваха, той беше пълно подобие на своя герой — изправен на носа на някой кораб, с очи, вперени във вълните някъде в далечината.