В Лондон странната потомка на Стюъртите намери апартамент в един доста елегантен квартал. В това състояние, в което жените имат толкова голяма нужда от закрила, тя се чувствуваше изоставена; капитанът живееше в Дувър и в Париж. Той идваше при нея само за да й поиска пари и ги получаваше благодарение на голямата й слабост към него; после за няколко дни ги изхарчваше. Единственият човек, който се грижеше за нея, беше адвокатът Джон Хансън, на когото я бяха препоръчали нейни приятели от Абърдийн, а съпругата му, от своя страна, й посочи бавачка и акушер. Детето се роди на 22 януари 1788 година и бе кръстено Джордж Гордън Байрон, защото едно родово завещание изискваше наследникът на Гордънови от Гикт да носи и тяхното име. Това беше и цялото наследство.
Още със завръщането си в Англия мисис Байрон научи, че е разорена. Продажбата на Гикт се бе оказала безполезна при апетита на капитана да изяжда по едно имение на месец. Щом изплатяха някоя полица, появяваше се друга. Джон Байрон си знаеше, че е непоправим. „Не мога да отговарям за себе си“ — казваше той. По едно време намисли да отиде да живее в страната на галите. „Но там сигурно ще извърша нови лудории, ще купя коне, може би хайка ловджийски кучета.“ Шотландските адвокати пишеха на клиентката си тревожни писма. Нова полица за четиристотин лири, подписана от Джон Байрон, им била представена от някакъв парижки адвокат; същата седмица трябвало да изпратят петдесет лири на мисис Байрон и тридесет в Дувър на мистър Байрон. Това не можело да продължава. Парите от Гикт се топели, останали били само четири хиляди двеста двадесет и две лири (от които хиляда двеста двадесет и две били заделени за изплащане на вноските по ипотеката на имението), другите три хиляди били внесени като неприкосновена сума с пет на сто лихва на името на мисис Байрон и нейния син; шотландският адвокат бе натоварил един свой колега от Лондон да отпуска на мисис Байрон сто и петдесет лири доход на малки суми. Първата седмица тя изпрати при него прислужницата си с разписка за сто лири. Той отказа. Няколко часа по-късно прислужницата се върна с разписка за двадесет и пет лири и едно умоляващо писмо.
Катърин Байрон, която беше строго пестелива към себе си и можеше като малцина други да живее със сто и петдесет лири годишно, беше безсилна пред мъжа си. Като научеше, че за три седмици е направил нови дългове за хиляда и триста лири, Гордъновата ярост пламваше: тя раздираше дрехите си, бонетата си; хвърляше съдове по главата на прислужницата, но щом видеше отново очите на своя Байрон, веднага онемяваше. „Мисис Байрон се страхува, че е неспособна да отказва на мистър Байрон каквото и да й поиска той“ — писа лондонският адвокат на своя колега от Шотландия, добавяйки: „Той няма стотинка, а и тя е в същото положение.“
Тя беше на двадесет и три години. Още млада бе наследила голямо име и голямо богатство: позволила си бе да се счита достойна за обич; беше помислила, че е обичана; тя самата още го обичаше. (Девизът й беше: „Само смъртта може да сложи край на чувството ми.“) Трябваше да си признае, че е излъгана, че е ограбена във всяко отношение и останала бедна с мъж, дете, бавачка и дом на гърба. Много жени на нейно място биха се обезсърчили; тя също понякога се обезсърчаваше. В отчаянието си изпитваше силно желание да избяга в Шотландия, в Абърдийн. Не притежаваше вече нито педя земя. Но в суровата и същевременно близка Шотландия нямаше поне да бъде чужденка. В Лондон, преследвана от съдия-изпълнители, се чувствуваше много нещастна. И замина.
Капитан Байрон не я последва веднага. Той беше загубил очарователната лейди Кониърз и четирите хиляди лири рента, които му позволяваха да живее весело с блестящите си френски приятели. Сега бе свързан с една разорена жена, която никога не бе изглеждала хубава, но започваше и смешно да дебелее и въпреки кралската си кръв заприличваше на жена на селски бакалин. Тя искаше да го отвлече в онази строга провинция със суров климат, където един уважаван и добродетелен клан презираше блудния англичанин. Ето защо той не бързаше.