Муър, който през време на краткото си приятелство с Байрон го бе виждал винаги весел, общителен, способен по детски да се смее, често се опитваше да се шегува с мрачния му тържествен вид. Байрон отрече, че това е поза. Не, той наистина беше мрачно настроен и дълбоко отчаян; веселостта му беше само повърхностна. Той си оставаше чужд на света. Убеждаваха го, че вече го е завладял. Той се съмняваше. Не можеше да повярва в успеха на поемата си. Хобхаус с непосредствената си искреност му казваше: „След Поуп никой нищо не може повече да направи.“ Това беше мнението и на Байрон. И двамата, убедени привърженици на класицизма, мислеха, че славата на „Чайлд Харолд“ се дължи на изявата на някакви нездрави чувства, но че скоро добрият вкус ще надделее, публиката ще изостави Байрон, за да се върне отново към Поуп.
Възбуждението около Байрон обаче продължаваше да нараства през целия сезон. „Тема на разговор, на любопитство, на въодушевление в този момент не е нито Испания, нито Португалия, нито войната, нито патриотизмът, а само лорд Байрон!… — пишеше дукеса Девъншър. — Всички притежават поемата му, а той самият е ухажван, ласкан, хвален навсякъде, където се появи. Той е бледолик, има болнав вид, фигурата му е грозна, но лицето му е красиво — с една дума, той е единствената тема на всички разговори. Мъжете му завиждат, а жените се ревнуват помежду си.“ Малкото хора, с които бе близък — Роджърс, Том Муър, лорд Холънд, — непрестанно бяха отрупвани с молби да го представят някому. Едно малко момиче, Елизабет Барът, съвсем сериозно бе замислило да се облече като момче и да избяга, за да стане паж на лорд Байрон. На вечерите жените се опитваха да сменят местата си, за да седнат до него. Роджърс се забавляваше от хитростите на благородните дами, които му изпращаха покани за вечеря с прибавен в постскриптум текст: „Ако нямате нищо против, доведете с Вас и лорд Байрон.“ Учудваща съдба за недъгавия млад човек, който няколко години по-рано крепеше предпазливо по улиците на Нотингам бирата на един лечител-шарлатанин.
Лейди Каролайн Лам, която бе пожелала да го види „ако ще и от Езоп да е по-грозен“, го срещна у лейди Уестмоърланд. Тя се приближи до него и започна да разглежда красивото му лице, изящно извитите вежди, къдравите коси, в които още проблясваха червеникави оттенъци, устата му, изваяна като на гръцка статуя с леко отпуснати ъгълчета. Послуша за миг приятния, нисък и толкова мелодичен глас, заради който децата го наричаха „господинът, който говори като музика“. Тя остана да наблюдава известно време неговата заучена вежливост, гордото му и почти дръзко държане. Видя жените, които го заобикаляха, обърна се рязко и се отдалечи. Същата вечер тя написа в дневника си: „Своеволен, злонравен и опасен.“
Два дни по-късно тя беше у Холъндови, когато обявиха за пристигането на Байрон. Представиха й го и той каза: „Тази възможност ви бе предложена онзи ден. Мога ли да попитам защо я отказахте?“
Тя беше висока и слаба; големите й, с лешников цвят очи гледаха изпитателно. Красива? Не, но нежна и привлекателна. Байрон я запита може ли да я посети. Докато говореше с нея, той наблюдаваше с любопитство това ново за него създание — патрицианката. Тя разказваше различни забавни неща, ту сантиментални, ту остроумни, с един особено приятен глас, макар и малко монотонен — нещо присъщо за всички, които образуваха „тесния кръг от хора около Девъншър Хаус“.
В дневника си под първата фраза, обрисуваща Байрон, Каролайн Лам добави: „Това красиво бледо лице ще бъде съдбовно за мен.“
XVI
Любов
Не съм нито Йосиф, нито Сципион, но мога да твърдя, че в живота си не съм прелъстил нито една жена.
Своеволен? Злонравен? Колко бързо даваше преценка тази млада дама. Какво ли бе забелязала у него, за да бъде толкова строга? Може би язвителността на отговорите му? Силата на презрението? Пренебрежителната гримаса на устните му? Очите, които изпод полусведените мигли изглеждаха неспокойни и трескави?… Своеволен? Злонравен? Той не беше нито едното, нито другото, но опасен за общуване — да. Преди всичко мнителен, наранена душа, която беше винаги нащрек. Никаква Мери Чауърт нямаше да го накара повече да страда. Той смяташе, че знае какво представляват жените и как трябва да се отнася човек с тях. Отминало беше за него времето на нежността и себеотрицанието; този не дотам благ и наивен пол го бе научил да бъде безчувствен; той щеше да се възползува от урока.