Лейди Каролайн, която можеше да пише такива красиви писма на съпруга си, когото не обичаше вече, щом започнеше да пише на Байрон, изпадаше в състояние на трудно поносим патос. Тя мислеше, че повече ще му хареса, ако му показва светското общество. Заради него организираше матинета, на които канеше най-хубавите и най-забележителните жени на Лондон. Но празните салонни приказки умориха Странника, който шест месеца по-рано бе пушил лулата си под синьото гръцко небе, загледан в Акропола. Излегнат на софата в Нюстед, той беше написал: „Всичко друго, само да не спрягам от сутрин до вечер проклетия глагол «отегчавам се».“ А сега със съжаление мислеше за изгубената си самота.
Една млада интелигентна девойка, която го бе видяла в Мелбърн Хаус, с внимание го наблюдаваше. Тя беше племенница на лейди Мелбърн от провинцията — Ан-Изабела Милбанк, наричана накратко Анабела, — образована и верующа, при посещенията си в Лондон тя гледаше малко презрително на столичното общество и на лудата си братовчедка Каролайн. На 24 март отбеляза в дневника си: „Току-що дочетох «Чайлд Харолд» от лорд Байрон, който съдържа много пасажи в чудесен поетичен стил.“ На 25-и бе поканена на матине с танци у Мелбърнови. Там бяха: очарователната лейди Джързи, която вдигаше неспирен шум както с бъбренето си, така и с огърлиците си, грациозната мис Елфинстън с червеникавите коси и двадесет други красавици. Някаква жена пееше. Анабела Милбанк си помисли, че тези мъже и жени слушаха музиката сякаш по задължение. Каро Лам й показа лорд Байрон. Стори й се надменен — „устните му през цялото време издаваха презрението му“. Реши обаче, че той има право да презира тези леконравни хора и празните им удоволствия. Тя не пожела този ден да му бъде представена, защото всички жени така „лудо го ухажваха“, но няколко дни по-късно го срещна отново и като разбра, че е стеснителен, се опита да го накара да говори. Той й каза, че „е изненадан от нея — от това, че тя не изпитва презрение към този свят, в който не може да се намери дори едно същество, което, като се прибере в къщи, да има смелостта да се вгледа в себе си“.
Харесаха й думите му, които отговаряха на това, което тя чувствуваше. Впрочем той беше говорил искрено. Попаднал в тази въртележка, от която нямаше смелостта да се откаже, той съжаляваше другия Байрон, сериозния мечтател от Нюстед. Но защо казваше на тази млада непозната това, което никому не бе казвал? В нея имаше нещо привлекателно. Свеж тен, розови закръглени бузи. Дребна, но великолепно сложена. Влизайки в салона, Байрон беше попитал Муър дали не е компаньонка. „Не — му бе прошепнал Муър, — това е една богата наследница; не е зле да се ожените за нея и да оправите Нюстед.“
Байрон се изказа хвалебствено за мис Милбанк пред Каролайн Лам, правейки дори едно не твърде ласкателно за нея сравнение между двете братовчедки. Запленена от него, тя приемаше дори грубостите му. Достатъчно бе Байрон да каже, че не одобрява този начин на живот, тези многобройни събирания и по-специално, че ненавижда танците (стара омраза, която датираше отдавна), за да секнат незабавно в Мелбърн Хаус валсове и кадрили. Той я помоли никога повече да не танцува валс. Тя обеща. Влюбена, покорена, тя се бе оставила изцяло на благоволението му. Пишеше му дръзки и налудничави писма, в които му предлагаше не само любовта си, но и всичките си накити, в случай, че има нужда от пари.
Тя не стана веднага негова любовница. И може би той щеше да я пощади, ако споменът за една първа нещастна любов не го измъчваше все още. Но според философията, която си беше изработил, ако жената не се отдадеше, ако не дадеше нищо от себе си, тя започваше да презира любовника, който се страхува да я принуди. Майката на Каролайн, лейди Безбъро, реши да си послужи с хитрост, като каза на компрометиращия дъщеря й посетител, че въпреки външните прояви Каролайн не го обича и само го „разиграва“. Той не отговори и реши не да преследва лейди Каролайн, защото преследването беше излишно, но просто да не я избягва. Една седмица по-късно тя стана негова любовница.
Облада я напълно хладнокръвно. Към нея той беше студен, груб любовник, който преценяваше любовницата си без никакви илюзии, с онзи безмилостен и проницателен реализъм, който му беше присъщ — ако самият той не обичаше. „Никога не съм познавал жена с по-големи и по-приятни дарования от Вашите, но за нещастие те не са подкрепени дори и от капка здрав разум… Вашето сърце, бедна моя Каро (какъв малък вулкан!), хвърля лавата си през всяка Ваша вена… Винаги съм мислел, че сте най-одухотвореното, най-приятното, най-безразсъдното, най-привлекателното, най-вълнуващото, най-опасното, най-обаятелното създание на нашето време… Не искам да Ви говоря за хубост, аз съм лош съдник. Но нашите красавици престават да бъдат хубави, когато са до Вас, следователно сте хубава и дори нещо повече.“ Доста резервиран комплимент. Тя казваше тъжно: „Той се срамува да ме обича, защото не съм достатъчно хубава.“ А той не харесваше у нея точно онези черти от характера й, с които тя очароваше другите; с превъзбуденото си въображение от четене на романи тя искаше любовта й да прилича на тази от романите. Смяташе, че ще задържи поета, като му цитира други поети. Той слушаше с високомерие гръцкия, латинския и светските клюки на любовницата си и в същото време си мислеше за мълчаливата съзерцателност на Зорницата на Анзли или за безмълвните ориенталки.