Майка, свекърва, любовник, съпруг — сега всички молеха Каролайн да напусне Лондон. Байрон й казваше, че с отказа си се показва слаба и егоистка. Тя остана, въпреки че той не искаше повече да ходи у тях, за да може да го среща поне случайно в някой салон и да му пише на другия ден колко хубав е бил. „Колко сте блед! Тази бледина Ви придава сякаш хубостта на смъртта или на някоя статуя от бял мрамор, с която веждите и косите Ви така контрастират. Всеки път, когато Ви видя, имам желание да плача; ако някой художник можеше да увековечи за мен това лице такова, каквото е, бих му дала всичко, което притежавам на тази земя.“ Трогателно писмо, но има ли човек, който някога да е бил трогнат от чувства, чийто обект е той?
Накрая тя се съгласи да придружи лейди Безбъро. Байрон си отдъхна. Това беше първото му приключение с жена от висшето общество; изживяването му се бе сторило отвратително. Тази любовница, тъй ненаситна към времето и мислите му, беше стигнала дотам, че го озлоби. Тя, която се беше хвърлила в тази любов буйно и безразсъдно, но великодушно, излизаше от нея болна и умираща. Една братовчедка, която присъствувала на пристигането на майката и дъщерята в Ирландия, я описа така: „Леля ми изглежда добре, но горката Каролайн — ужасно зле. Станала е кожа и кости, а очите й сякаш ще изхвръкнат от орбитите си… Струва ми се, че състоянието й е твърде близо до лудостта и леля ми каза, че имало моменти, в които била напълно луда.“
Междувременно Байрон писа на лейди Мелбърн: „Скъпа лейди Мелбърн, мисля, че сте чули, а и няма да съжалявате, ако чуете още веднъж, че и двете са на сигурно място в Ирландия и че морето Ви дели с една от Вашите грижи; другата, както сама виждате, още не е много далече. Няма да съжалявате, надявам се, ако чуете, че и аз желая всичко това да свърши и, разбира се, няма да го започна отново. Не защото обичам друга, а защото ми дотегна самата любов: уморих се да играя тази глупава роля и като си помисля за изгубеното време, за пропадналите ми планове за изтеклата зима поради този роман, ставам такъв, какъвто отдавна трябваше да стана. Вярно е, че човек се люби по навик, механично, така както плува. Някога много обичах и двете неща, но сега вече не плувам, освен ако не падна във водата, и не се любя, освен ако не бъда задължен.“
Беше ли се освободил наистина Байрон от любовницата си? От Ирландия тя му пишеше опасни писма; напомняше му, че й трябват само „осем гвинеи, едно място в пощенската кола и един кораб“, за да се появи отново в Лондон. Направеше ли тя скандал и напуснеше ли мъжа си, съгласно своя „закон на честта“, Байрон се виждаше осъден да избяга с нея, без да я обича. Изпаднал в ужас, той се насилваше да съчинява послания, достойни за Кир Велики; беше готов да й направи най-силните любовни признания, само повече да не я вижда. Лейди Мелбърн, която се отнасяше към това приключение с пълно равнодушие и сякаш ставаше дума между двама лекари за избор на най-доброто лечебно средство, считаше снизходителното отношение на Байрон за опасно; „Разберете ме добре, не бих искала за нищо на света да й кажете нещо грубо или каквото и да било обидно. Нямам ни най-малкото намерение да Ви давам такъв съвет; всяка благосклонност, която бихте проявили към нея, само би ме радвала, но да се пожертвувате за нея, не би било доброжелателство, а романтизъм, който ще доведе до нещастие и катастрофа. Ако проявите малко повече студенина още сега и по този начин попречите на подобна развръзка, това, според мен, би било истинското голямо доказателство за Вашето доброжелателство — причинете й малко болка сега, за да й спестите пълно опропастяване… Трябва да прибавя, че ми се виждате готов да считате само себе си за виновен — тя не беше неопитна… Знаеше достатъчно, за да се пази, и не можем да гледаме на нея като жертва на един съблазнител.“ И достатъчно запозната с мъжката доверчивост, лейди Мелбърн заключаваше: „Ако тя разбере, че приятелите й се занимават по-малко с нея, има повече вероятност да се увлече в някоя нова прищявка. И в крайна сметка струва ми се, че най-доброто, което можете да направите, е да се ожените и че за Вас друг начин да се измъкнете от това трудно положение всъщност няма.“
Да се ожени… Ето какво отговаряше напълно на желанието на самия Байрон. Той вярваше в брака. Това беше последната му илюзия. Един млад пер (и най-вече един Байрон) трябваше да пие, да играе комар, да ухажва жената на съседа си, а после, след като е получил своя дял приключения в живота, да се ожени за жена, която не обича, но която има добро потекло и достатъчно богатство и която да му народи толкова деца, че да осигури бъдещето на името му. Такова беше условието. Такъв беше законът на Нюстед.