За да успокои напълно лейди Мелбърн, той й направи едно поразително признание: най-голямото му желание е да се ожени за самата братовчедка на лейди Каролайн, онази мис Милбанк, която няколко пъти бе видял у Уилиям Лам и беше чел поемите й. Лейди Мелбърн, която от нищо не се изненадваше, този път остана смаяна. Можеше ли човек да си представи две по-различни същества — набожната математичка и Чайлд Харолд? Но точно този контраст харесваше на Байрон, както и резервираното държане на това младо момиче — единствената жена, която го бе държала на разстояние. „Аз твърде малко я познавам и нямам и най-малкото основание да предполагам, че съм един от любимците й. Но никога не съм срещнал жена, която толкова да уважавам… Единственото ми възражение може да бъде срещу новата ми Майка, към която вече по инстинкт изпитвам смъртна омраза.“ В замяна на това мисълта да стане племенник на лейди Мелбърн го очароваше. Очевидно той беше обречен на това семейство.
Лейди Мелбърн поиска известни гаранции: „Скъпи племеннико, Вие сте твърде непостоянен — като мъжа от комедията, която гледахме заедно («Непостоянният човек») — спомняте ли си?… Да не би да мислите, че ще можете да запазите едновременно и нея, и Каролайн? Изключено. Като Ваша приятелка Ви казвам: флиртувайте колкото искате, но не се хвърляйте в нова сериозна авантюра, преди да сте се отървали от предишната…“ „Питате ме — отговори Байрон — дали съм сигурен в себе си и аз Ви отговарям «не», но Вие сте сигурна, което е много по-важно. Харесвам мис Милбанк, защото е интелигентна, приятна и от добро потекло, защото аз все още имам известни предразсъдъци по този въпрос, когато става дума за женитба. Колкото за любовта, тя приключва в една седмица (стига дамата да е разумна); бракът върви по-добре на основата на уважение и доверие, отколкото на романтична основа, а тя е достатъчно хубава, за да бъде обичана от мъжа си, без да е блестящо красива, за да привлича много съперници…“
В този брачен проект ставаше толкова малко дума за любов, че в писмото, с което Байрон молеше лейди Мелбърн да предаде предложението му за женитба на родителите на Анабела, разказваше надълго за новото си увлечение по една италианска певица, „не много красива, но напълно този тип, който ми харесва… Тя обича мъжа си, което е чудесно, защото, ако една жена обича мъжа си, сигурно много повече ще може да обича някой, който не й е съпруг“. Флетчър, от своя страна, искаше да ожени господаря си за една вдовица холандка. „Много богата и щедро закръглена.“ Флетчър, макар и женен, но еманципиран от комарите и от топлия средиземноморски вятър на Близкия изток, се бе влюбил в прислужницата на вдовицата и смяташе, че бракът на господаря му ще спомогне за неговата история. Холандската вдовица? Мис Милбанк? Каролайн? Италианската певица? Байрон се забавляваше и очакваше или Съдбата, или лейди Мелбърн да направи избора вместо него. „Анабела танцува ли валс? Това е странен, но много важен за мен въпрос. Бих искал някой да може веднага да й каже, че желая ръката й, но много се страхувам какво ще си помисли тя. Всичко зависи само от нея.“
Тежка отговорност беше да предложиш такъв несериозен претендент за ръката на една от редките личности на времето, за която женитбата си оставаше невъзвратим и свят акт. „Тя заслужава по-добро сърце от моето“ — казваше самият Байрон в моментите си на благоразумие. Но лейди Мелбърн обичаше този млад човек. Трогваха я думите му, че тя, шестдесетгодишната, може още да бъде предпочитана пред всички останали жени. А може би и мислеше, че ще бъде забавно да види този непостоянен Дон Жуан в ръцете на племенницата си. „Горката Анабела! Невинните й очи ще станат по-хубави, ако Ви обикне. Очите имат нужда от този вид вдъхновение.“ Дали Анабела нямаше малко да страда? Това би й било полезно, мислеше лейди Мелбърн, която винаги леко се дразнеше от нейното привидно спокойствие, и започна да действува.
Младото момиче съвсем не беше забравило Байрон. По време на престоя, си в Лондон Анабела се бе почувствувала сигурна, че ще го заинтересува, и почти имаше надежда, че ще го спаси; после скандалът по повод връзката му с Каролайн я бе обезнадеждил. Върнала се при родителите си, тя отново се срещна с морето и небето. Обичаше да се разхожда между тези две необятности. В този свят, който за Байрон беше толкова суров, толкова безразличен към хорските страдания, тя вярваше, че вижда навсякъде следи от добротата на господа. „Чувствувам се благословена — пишеше тя, — когато открия благосклонността на моя Създател и наблюдавам тези картини, изпълнена от щастие при мисълта, че моят Баща е направил всичко това.“ В дневника си тя се бе опитала да скицира портрет на лорд Байрон: „Страстите му са го ръководили още в детството… Въпреки това сред стремленията му има някои, които заслужават да бъдат свързани с християнските принципи («Обичам добродетелите, които не мога да имам.»). Той тайно споделя всички човешки чувства, но от някаква странна извратеност, породена някога от гордост, се опитва да скрива най-добрите черти на характера си. Когато го обхване гняв — който у него лесно припламва, — той става зъл, може да мрази и безпощадно да презира. С хората, които уважава, се държи безкрайно скромно и с разкаяние им доверява грешките си.“ Тя мислеше, че е една от тези, които той уважава. Възхищаваше си от него, харесваше го, но съзнаваше опасността.