Байрон държеше съюзничката си, лейди Мелбърн, в течение на действията на „неприятеля“: „Каролайн заплашва да си отмъсти със самоубийство; нейна воля… Не мога да живея, без да обичам някого. Намерих обект, който напълно ме задоволява и който, доколкото мога да преценя, не е по-малко доволен от мен; и двамата желаем спокойствие и (след всичките смешни истории от последния сезон) аз намирам в спокойствието двойно удоволствие… Имам да свършвам много свои неща в кратко време; нямам, разбира се, нито миг за губене с тази личност… Не мисля дори да Ви описвам ужаса, който изпитвам отново при мисълта за някои нейни постъпки. Това чувство стана част от природата ми; то отрови бъдещото ми съществуване. Не знам кого ще обичам, но до последния миг от живота си ще мразя тази жена. Сега знаете какви са чувствата ми! Те ще бъдат същите до смъртния ми одър. Не й обяснявам това под тази форма, защото не искам да я правя нещастна, но душевното ми състояние по отношение на нея е такова, че не желая да я виждам повече, докато двамата не се озовем в Дантевия ад…“
Лейди Мелбърн одобряваше тази негова непоколебимост и го предупреждаваше с безпощадна точност за променливите настроения на снаха си: „Ако познавам добре Каролайн, Вие не сте се отървали. Видях две писма, писани от нея в един и същ ден, в едното говори колко е щастлива и радостна, за разни големи вечери и т.н., в другото — лицемерно — за нещастието си и за привидното си спокойствие и примирение, тъй като подобни чувства не са й в природата, вероятно скоро ще научите точно обратното.“ Само жените могат да разрушават така ожесточено тъжните лъжи на други жени. И малкото доверчивост и съжаление, останали у Байрон, нямаше да устоят дълго време пред изваждащата го от заблуждение мъдрост на лейди Мелбърн.
Известно време той отговаряше на лейди Каролайн от учтивост, но след като тя безразсъдно продължаваше да го обсипва с плачевни и едновременно с това яростни писма, Байрон, силно раздразнен (и може би под влияние на лейди Оксфорд), й написа едно рязко писмо: „Лейди Каролайн, аз не съм Ви вече любовник и понеже с неприличното си за жена преследване ме принуждавате да Ви го кажа… разберете, че обичам друга, чието име би било некоректно да споменавам. Ще си спомням винаги с благодарност доказателствата, които съм получил за предпочитанието, което проявихте към мен. Ще продължа да бъда Ваш приятел, ако Ваша милост ми позволи да се наричам такъв; и за да Ви докажа добрите си чувства, Ви предлагам следния съвет: излекувайте се от суетата си, която е смешна; упражнявайте глупавите си капризи върху друг и ме оставете на мира. Ваш покорен слуга Байрон“.
Може би той нямаше да се отнесе толкова грубо, ако можеше да я види, защото тя будеше съжаление. Поведението й беше като на луда; тя гравира върху копчетата на облеклото на своята прислуга Ne crede Biron. Подправи почерка на любовника си и съчини лъжливи писма, за да изтръгне от издателя Мъри един портрет на Байрон, който самият той й отказал. Организира в Брокет Хол една странна церемония, по време на която релефно изображение на Байрон бе изгорено, а млади девойки от селото, облечени в бяло, танцуваха около кладата. Самата тя, облечена като паж, рецитираше (хвърляйки в огъня кошница с къдрици, книги, пръстени и писма на Байрон) стихове, които тя бе съчинила по този случай:
Тя има глупостта да изпрати описание на тази церемония на Байрон, който го препрати на лейди Мелбърн със следната забележка: „Дълъг разказ за един празничен огън, изпълнен с имена на местни благородници, с пажове, златни вериги, кошници с цветя, с нея самата и други идиотщини.“
През февруари 1813 година лейди Безбъро, пристигнала отново в Лондон, поиска среща с Байрон и остана още веднъж смаяна, че е толкова неромантичен. Чрез една обратна връзка на наследствеността майките винаги споделят малко от лудостта на дъщерите си. Тази съжаляваше за приключението, но след като злото бе вече дошло, поне й се искаше драмата да бъде красива. Разумният Байрон я разочарова. „Лейди Безбъро беше ужасена от липсата на романтичност в мен и, общо взето, остана поразена от поведението ми.“