XIX
Най-близкото място за кацане
Сърцето ми кацва винаги на най-близкото място.
В кореспонденцията с лейди Мелбърн героините на Байрон бяха обозначени с по една буква. Каролайн беше К., Анабела — Вашата А., Огъста — моята О. или понякога, когато трябваше да е по-тайнствен, я отбелязваше само с кръстче. Откакто бе станало това кръвосмешение, единственото желание на лейди Мелбърн беше да види някоя нова изкупителна буква, прибавена към тази опасна азбука. Но възможно ли бе това? Байрон до лейди Мелбърн. „Опитах с всички сили да победя демона в себе си, но резултатите са много слаби, защото средството, с което преди рядко не съм успявал, в този случай се оказа несполучливо. Искам да кажа — прехвърлянето на чувствата ми върху друг обект… Наскоро имах чудесна възможност, при която не бях обезкуражен. Бях изпълнен с добро желание, но чувството, че правя нещо насила, всичко развали и ето, че отново съм това, което знаете. Но понеже не съм свикнал да хленча пред Вас, днес няма да Ви занимавам с мислите си.“
Веднага след заминаването на Огъста той беше поканен да прекара известно време извън града у Джеймс Уедърбърн Уебстър — доста посредствен млад човек със светлоруси коси, с когото се беше запознал в Кеймбридж и го бе срещнал по-късно в Атина. Уебстър беше самохвалко, нетактичен, недискретен, но тъй като Байрон имаше чувство за хумор, проявяваше снизходителност към животни от тази порода. Преди една година, когато се бе оженил за лейди Франсис Анзли, той бе помолил Байрон да стане кръстник на първото му дете. Молбата беше очаровала Чайлд Харолд. „Ако е момче…“ — беше писал Уебстър. „А защо не и ако е момиче“ — бе отговорил ядосано Байрон. Всъщност се роди момче.
Лейди Франсис беше доста хубава, но изглеждаше прекалено крехка. Като гледаше бледия й тен и трескавия блясък в очите й, Байрон се питаше дали ще оживее. Сестра й, лейди Катрин Анзли, беше също така крехка. И двете бяха руси, с дълги извити клепки и тъжни очи с дълбоки сенки. Уебстър, жизнерадостен и доста пълен мъж, никак не хармонираше с почти болезнената грация на сестрите. По време на вечерята грубите му шеги предизвикваха леки признаци на досада у жена му и балдъзата му. Байрон се забавляваше мълчаливо, като не пропускаше нито една тяхна въздишка, и се наслаждаваше на всичко това като любител. След вечеря мъжете оставаха сами край бутилките на масата. Байрон се изказа много ласкаво за лейди Франсис и Уебстър засия. Той се гордееше с жена си, но беше и много ревнив. Байрон обаче започваше да познава нравите и странностите на съпружеската порода и умееше повече от всеки да укротява звяра. През цялата вечер той грижливо избягваше да обръща внимание на жената на своя домакин и стигна с безразличието си до границата на нелюбезността. Уебстър реши, че този Дон Жуан, за когото разказваха толкова лоши неща, е изключително тактичен, а Байрон действително се чувствуваше приятелски настроен, ни най-малко не беше заинтересуван и нямаше никакво желание да тревожи съпруга.
Но този съпруг сам създаваше благоприятни за Байрон условия, молеше го да го покани отново да му гостува в Нюстед, където беше прекарал известно време предишния месец и отблизо се бе наслаждавал от прелестите на една от благосклонните нимфи на абатството.
Вечерта Байрон писа на лейди Мелбърн: „Ако имах лоши намерения, можех великолепно да предприема нещо, но аз съм станал толкова добродетелен или ленив, че няма да се възползувам дори от такъв приятен случай… Той ми предлагаше така настойчиво да го заведа там, че аз му отговорих с подобаващата откровеност, че може да замине, когато поиска, но че аз ще остана да се занимавам в отсъствието му с неговата къща — предложение, което на мен ми се стори чудесно, но на него, изглежда, никак не му хареса. За да ме разколебае, той ми прочете цяла проповед за добродетелите на жена си, като завърши с това, че по всичките си духовни и телесни качества тя приличала много на Христос! Мисля, че ако я бе сравнил с Дева Мария, щеше да бъде по-подходящо.“ Когато на другия ден Байрон напусна Астън Хол, съпругът най-сърдечно го покани да ги посети отново. Жената не каза нищо, само продължително го изгледа. Щеше ли да дойде отново? „Няма кой да го кара да ревнува освен викария и домоуправителя — а аз нямам никакво намерение да се жертвувам. Не знам какво точно й трябва на тази дама… Тя все пак очаква да бъде нападната и изглежда готова за блестяща отбрана; името ми на развратник ме бе изпреварило и спокойното ми и безразлично поведение толкова я изненада последния път, че тя започна да мисли себе си за грозна, а мен за слепец или нещо по-лошо…“