Байрон винаги приемаше фактите такива, каквито са. Както и сега — за първи път от няколко месеца го интересуваше друга жена освен Огъста. Той писа на довереницата си: „Вчерашният ден промени мислите ми, желанията ми, надеждите ми, самия мен и с това ще Ви доставя допълнително доказателство за моята слабост. По известни причини Вие няма да ми се сърдите, като научите, че съм напълно различен от онова, което бях… Ще признаете, че всичко друго, каквото и да е то ще е по-добро от последната история; а аз не мога да съществувам, без да обичам някого. Ще се смеете на неспирното ми непостоянство, но като си спомните обстоятелствата, които ме накараха да прекъсна последната си връзка, няма да считате приключването й за мой каприз.“
Уебстър взе хиляда лири стерлинги назаем от Байрон, да съблазни някаква продажна графиня. Байрон се показа двойно по-щедър, защото му зае хилядата лири и не се възползува от това оръжие, за да завладее лейди Франсис. Той никога не беше водил такъв живот. Бледоликата млада жена с дълги мигли сядаше до него и го гледаше с любов, без да говори.
Самият той също мълчеше. Жестовете им не бяха по-красноречиви; леко докосване на ръцете, някоя открадната целувка. Нощем и двамата не спяха, за да си пишат безкрайни писма. На сутринта приличаха на призраци. Тя предаваше на Байрон дългите си послания в някоя книга или между страниците на нотна тетрадка, като продължаваше да гледа мъжа си в очите със замечтан и благ поглед.
Чувствата на Байрон бяха доста объркани. Той все повече се предаваше на очарованието на тази невинна сантименталност. Тя му поиска къдрица от косите; той отряза една и й я даде. Някога се бе поколебал да направи такава жертва за Каролайн Лам и й бе дал къдрицата на един лакей. Тогава това му се бе сторило много забавно. Но да изиграе така крехката лейди Франсис, му се струваше чудовищно.
Накъде го водеше всичко това? Към дуел? Към отвличане? Беше готов и на едното, и на другото. Играта му доставяше твърде голямо удоволствие, за да играе ролята си докрай. Впрочем роля ли беше това? Любовта идва с играта. „Ако той поиска да ми пререже гърлото, едва ли ще му бъде трудно. Аз естествено няма да отвръщам на удара с удар на човек, когото съм наскърбил. Ако пожелае да му служа за мишена, няма да мога да му откажа това удоволствие…“ „Десет дни… само десет дни, откакто съм дошъл тук за първи път, а колко се промени животът ми… Защо? Тя е хубава, много хубава, изящна… Ужасно романтична, с пламенни чувства. Характерът й? Кой знае… Интелигентна е. Пише хубави писма, макар че стилът й е малко немски… Има приятен глас. Не говори безсмислици, поне пред хората. Когато сме двамата, разбира се, понякога се разнежва до глупост. Може ли и да бъде другояче между двама млади, вързани само с платонична любов?“
Платоничната любов има своето очарование. Тя дава стойност на дребни неща, на разменени цветя, на прошепнати стихове. Тя носи безкрайна наслада само с едно стискане на ръката, с една въздишка, с лекото докосване на една малко по-разперена рокля. Лесно достъпното обезценява любовта, както банкнотата — монетата. Толкова пъти разочарован, Байрон не се отегчаваше в тази пасторална история. Опасността от малка семейна война, приятното чувство за нежния и чувствителен съюзник, всичко това занимаваше съзнанието му и го задържаше.
Все пак Дон Жуан не беше човекът, който може вечно да живее с платонична любов. Дори ако темпераментът му би издържал, гордостта му не би го понесла. На това приключение липсваше печатът на притежанието. Дори само заради лейди Мелбърн, но той трябваше да победи. За съжаление от всички английски замъци Астън Хол беше най-малко пригоден за осъществяване на това намерение. Можеха да си устройват само краткотрайни срещи, благоприятни за задъхани целувки. Оставаше нощта, но разположението на местата не позволяваше нощни посещения.