Веднъж бе станало дума групата да се премести за два-три дни от Астън Хол в Нюстед. Поддържан от жените, Байрон подхвана отново разговор за този забравен проект. Уебстър не възрази. Прекрасната нимфа го примамваше.
В Нюстед Байрон се чувствуваше на своя почва. Имението още повече засили собственото му обаяние. Той показа своето готическо абатство, своето езеро, алеята на монасите, красивия манастирски фонтан. Изпразни на един дъх пълната с вино чаша-череп пред възхитените очи на лейди Франсис. Разходи я из парка; под големите дъбове ги следваха елени и сърни. Усети, че тя е изпълнена с уважение и покорност. В тази толкова добре позната нему къща една нощна среща не беше трудна. В полунощ невинните влюбени се срещнаха сами, далеч от всички останали.
„Денят, в който останахме напълно сами, беше почти фатален — още една победа като тази, и аз като Пир ще бъда погубен — стигна се до това: «Аз съм изцяло във Ваша власт. Признавам го. Предавам Ви се. Не съм студена, както и да изглеждам за другите, но знам, че няма да мога да понеса последствията, които ще настъпят. Не мислете, че това са само празни думи. Казвам Ви истината, — а Вие постъпете както желаете.» Дали сбърках? Пощадих я. В поведението й имаше нещо толкова особено — някаква плаха решителност — никакви сцени — нито дори съпротива; но въпреки това нещо — не знам какво точно — ме убеди, че тя е искрена. Не беше обикновеното «не», което безброй пъти сме чували, произнесено по един и същи начин, а тонът и изразът й… Но аз пожертвувах много — в два часа след полунощ, далече от всички — с дявола, който ми шепнеше, че това са празни приказки… И все пак не знам дали трябва да съжалявам — тя изглежда толкова благодарна за снизходителността ми — едно доказателство поне, че не разиграваше обичайната свенливост от благоприличие, която често пъти в подобни случаи е толкова досадна. Питате ме дали съм готов да отида «докрай»… Отговарям Ви — да. Обичам я.“
Няколко дни той бе разкъсван от силна вътрешна борба. Тя се постави изцяло на негово разположение. „По-добре, отколкото да Ви виждам недоволен — казваше тя. — По-добре да направя всичко каквото искате, отколкото да Ви оставя да обикнете друга.“ Той се чувствуваше обезоръжен; виждаше му се толкова слаба, толкова бледа; отгатваше, че сълзите й са готови да бликнат. Какво да прави?
Съжали я и я пощади. „Тя много се страхуваше от дявола, а аз не се ползувам дотолкова с благоразположението му, че да задоволявам собствените си страсти с цената на сигурното нещастие на другия.“ Грешка ли беше? Дали не пожертвува най-хубавите чувства, които някога би изпитал? Твърде възможно, и лейди Мелбърн сигурно пак щеше да каже, че той не познава жените. Но това нямаше значение, той не претендираше, че ги познава. За първи път от дълго време бе доволен от себе си. В един момент на слабост се бе осмелил да отстъпи пред добродетелта, която грижата за славата му го подтикваше да потъпква. Тази добродетел беше собствената му награда. „За щастие, защото друга той не получи.“ Една сутрин влюбените се разделиха — Байрон — силно развълнуван, лейди Франсис — непроницаема. А Джеймс Уедърбърн Уебстър подари на Байрон за спомен от тези петнадесет дни една табакера, украсена с пламенно посвещение.
XX
„Корсарят“
Трудно може да не се разбере към какво се стреми XIX век; нарастващата жажда за силни преживявания е най-отличителната му черта.
Дяволът наистина хвърляше прекалено много въдици пред тази душа, която може би му е принадлежала още преди раждането си. Байрон беше поискал да избяга от кръвосмешението, да прехвърли чувствата си към друга жена — мислеше, че е успял и в последния момент от добрина беше изгубил. Денем и нощем го измъчваха съжаления. Съжалението, че е изгубил Огъста, съжалението, че бе пощадил Франсис Уебстър, напразни мечти по онова, което можеше да бъде, напразни угризения за това, което е било. „Поезията, казваше той, е лавата на въображението, чието изригване предотвратява земетресението.“ В такива моменти, когато земетресението бе близко, той пишеше без усилие, на един дъх. От лятото беше замислил една нова източна поема — „Годеницата от Абидос“… Зюлейка обичаше брат си Селим… История за кръвосмешение, опасна тема, но той не можеше да спре гения си да броди около подобни сюжети. В момента на завръщането си в Лондон, за да успокои възбудения си дух, той съчини за четири нощи тази поема от: хиляда и двеста стиха. В нея вплиташе двата образа, които го преследваха: Огъста и лейди Франсис. „Ако в този момент не бях направил нещо, щях да полудея от гризане на собственото си сърце — мъчителна диета.“