Тази смърт причини голяма скръб на жена му, която не бе престанала да го обича. „Скъпа госпожо — писа тя на зълва си, — имате много лошо мнение за мен, щом допускате, че няма да скърбя за смъртта на мистър Байрон. Тя ме направи много нещастна, още повече, че не можах да получа тъжното удовлетворение да го видя, преди да умре. Ако знаех, че е болен, щях да отида да го гледам… Въпреки всичките му слабости (защото те не заслужават по-строга дума) аз винаги искрено съм го обичала. Казвате, че до края бил в съзнание. Говори ли за мен? Дълго време ли беше болен? И къде е погребан? Бъдете така добра да ми пишете и да ми изпратите кичур от косите му.“
Малкият Джордж никога не забрави баща си; той се бе възхищавал от него. Сега оставаше сам в живота с една жена, която с променчивото си настроение ту го заливаше с порой от целувки, ту го засипваше с удари. Той знаеше, че тя е нещастна. Страхуваше се от нея и я съжаляваше. Когато ходеше при Джон Стюърт, учителя по гръцки в Абърдийн, и береше плодове в градината му, Байрон винаги питаше дали може да занесе ябълки „на бедната си скъпа майка“.
III
Предопределение
„И господ погледна благосклонно на Авеля и на дара му; а на Каина и на дара му не погледна благосклонно. Каин се много огорчи и лицето му се помрачи. И каза господ на Каина: «Защо се ти огорчи? И защо се помрачи лицето ти?»“ Мей Грей четеше Библията на глас. Малкият Байрон слушаше с увлечение. Той не разбираше всички думи, но усещаше странната и обаятелна сила на книгата. „Защо Всевишният е отказал дара на бедния Каин?“ — „Заради греха му“ — отговаряше Мей Грей. „Греха му ли? Какъв е бил грехът му? Та нали Каин още не е бил убил Авел?“ — „Не, но Каин е бил прокълнат“ — казваше Мей Грей. „Прокълнат? Какво е това прокълнат?“ — „Значи, че душата му е обладана от дявола и е осъден на вечни мъки в преизподнята.“ Мей Грей говореше много за дявола. Обичаше да го плаши. Разказваше му истории за призраци; говореше, че в къщата бродели духове. Вечер, когато пристягаше болните му петички с превръзките, тя го караше да повтаря псалми. Момчето обичаше силния им и напевен ритъм. Два от тях му бяха особено любими, първият: „Блажен е оня човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои и в сборището на развратители не седи…“ и двадесет и вторият псалом: „Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води…“ Мей Грей загасяше светлината. Тя трябваше да спи в съседната стая, но детето знаеше, че излиза. Щом тя излезеше, обземаше го силен страх; цяла Шотландия беше пълна с призраци, а къщата беше близо до гробището. В тъмнината момчето имаше чувството, че някой сякаш броди из стаята. То пропълзяваше до един прозорец в преддверието през който можеше да зърва светлинка, и стоеше там, докато студът не го принудеше да се върне в леглото.
Мей Грей беше строга. Мисис Байрон беше луда. Един ден казваше: „Кученце такова, същински Байрон, лош като баща си.“ Друг ден притискаше сина си до задушаване и му шепнеше, че имал красиви очи като капитана. Тя му разказваше, че по нейна линия произхожда от Гордънови, от единствените истински Гордънови, и че те са били могъщи владетели с кралска кръв, а Мей Грей и приятелите й казваха, че Гордънови са били убийци, че са ги бесили, че са се давели; сигурно са били прокълнати като Каин; нямаше съмнение, че са били обладани от дявола. Майка му му говореше малко за Байронови, които считаше за по-низши по произход. Въпреки това той знаеше от бавачката си, че някъде в Северна Англия, в някакъв стар замък, има един лош лорд, който е глава на неговото семейство, че неговият род е стар и е наброявал големи воини и мореплаватели. Името Байрон сякаш му даваше някакво тайно предимство пред онези момчета със здравите крака и спокойни родители, на които той завиждаше. Веднъж, замеряйки с камък някакво птиче, той удари едно момиченце. То заплака. Опитаха се да принудят Байрон да поиска извинение; той изпадна в един от обичайните си пристъпи на сдържан гняв. „Нали знаете, че съм потомък на рода Байрон?“ Час по-късно сам отиде да занесе бонбони на жертвата си.
Като навърши четири години и десет месеца, майка му го изпрати — на няколко крачки от тях — в училището-пансион на мистър Бауърз, наричан Бодси, където таксата беше пет шилинга за тримесечие. „Поверих Ви Джордж, за да го накарате да се поукроти“ — писа мисис Байрон на Бодси. Училището представляваше една мръсна стая с нисък таван, с издълбани от времето дупки на пръстения под. Там децата учеха да четат от една книга с едносрични думи. „God made man. Let us love him…“