Никой не й бе обърнал внимание, но когато „Корсарят“ беше под печат, Байрон изведнъж изрази желание да прибави там и нея, признавайки, че е негова. Благоразумният Мъри го предупреди за опасността. „Малко ме интересуват последствията — отговори Байрон. — Политическите ми убеждения са за мен това, което е младата любовница за старец — колкото са по-безразсъдни, толкова повече ги обичам.“ Двете четиристишия вдигнаха страшна буря във вестниците. Критикуваха не само политическите убеждения на Байрон, но и характера му, поемите му, та дори и недъга му. Някои от статиите бяха толкова остри, че приятелите на Байрон го караха да възбуди съдебно преследване срещу клеветниците. Той отговори, че може да изпитва омраза към равен, но не намира никакво удоволствие в измъчването на насекоми, въпреки че будят отвращение у него.
Както винаги тези нападки бяха „издигнали книгата му на най-високия връх на славата“. В деня на публикацията й от нея се продадоха тринадесет хиляди екземпляра — безпрецедентна цифра за една поема. Но не само скандалът беше предизвикал успеха й; мнозина намираха в творбата, въпреки странния й сюжет (който тогава вече не изненадваше никого), едно откровено и съвременно внушение, отговарящо на стремленията им. „Възвишеният стил, презрението към всичко посредствено и низко, смелостта — корен на всяка добродетел, — която не се спира пред нищо, за да стигне докрай, любовта към неограниченото, към свободата и този ритъм, който приличаше на ритъма на морските вълни, които се разбиват на брега, им харесваше извънредно много.“ В неизбежния конфликт между индивида и обществото вече повече от век индивидът намираше поетите зад крепостните стени на обществото. Най-после пред лишените от силни чувства поколения се явяваше един Конрад, едно мъжествено същество, което позволяваше на поривите си да стигнат докрай. „Въздействието на Байроновата поема беше небивало. Тя се четеше от всички. Мъже и жени, които не разбираха никаква друга поезия, четяха неговата; стари моряци, продавачи, чиновници, шивачи, шапкарки, наравно с най-добрите ценители на поезия, знаеха наизуст цели страници от стиховете му.“ Повече, отколкото след „Чайлд Харолд“, с „Корсарят“ Байрон ставаше поетът на всички разбунтувани, на всички онези хора от Европа, които бяха изгубили надежда в политическата свобода, както и в свободата на чувствата.
Лондон. Сам сред ордата, съзнавайки суетата на този живот. „Питам се как, дявол да го вземе, е могъл да бъде създаден такъв свят; с каква цел са били заченати дендитата например и кралете, и fellows на колежите — и жените «на определена възраст», и много хора, без значение на каква възраст, — и аз най-вече, аз самият!… Има ли нещо отвъд всичко това? Кой го знае? Този, който не може да го каже. Кой го казва? Онзи, който не го знае.“ На 22 януари той бе навършил двадесет и шест години, „равни на шестстотин години, преживени по сърце — казваше той, — и шест години — по разум“. На двадесет и шест години човек трябва да е нещо. Какво беше той? Кой го обичаше? Макар че вече не беше лъвът на сезона, продължаваха непрекъснато да го канят, но той нямаше желание да вижда никого.
„Хобхаус казва, че съм станал саможив, самотен дявол. Точно така е… Последната седмица измина в четене, ходене на театър, тук и там на гости, понякога скучаех, понякога въздишах, но веднъж не седнах да пиша — освен писма. Ако можех непрестанно да чета, никога не бих изпитал нужда от общество. Дали съжалявам за това? Хм! «Човекът по начало не ме очарова», а колкото до жените, само една — понякога… За мен присъствието на жената има нещо успокояващо — едно особено въздействие, дори когато не я обичам — не мога всъщност да обясня това, след като нямам особено високо мнение за този пол. Но е така — винаги съм в добро разположение — и към себе си, и към останалите, — ако има жена край мен. Дори мисис Мюл, икономката ми, най-старата и най-повехналата представителка на тази порода, все ме разсмива — впрочем това е лесна работа, когато съм «в настроение»… Хейхо! Бих искал да бъда на моя остров!“
„Крал Лир“, „Хамлет“, „Макбет“… Той прекарваше вечерите си с Шекспир. Знаеше го наизуст. Изживяваше го. Често пишеше в дневника си с резкия тон на Датския принц. През зимата на тази 1841 година самият живот беше шекспировски. Драмата на империята наближаваше своята развръзка. Веднъж, когато се хранеха в „Кокоу Три“, Хобхаус се обзаложи на една вечеря, че Съюзниците ще бъдат в Париж преди края на февруари; Байрон, верен на своя герой, прие облога. На 28-и Блюхер